Чакам да ме няма.

Когато между мен и това, което съм била, има море. Моретата, чела съм, са най-непреодолимите бариери, най-огромните и най-окончателните. Не можеш да преминеш назад през морето, ако никой не те чака там. Оставаш на новия бряг и най-много да обичаш да слушаш звука от вълните.

Чакам да ме няма.

За да мога да повярвам, че животът е различен. За да видя колко повече е от това, което някога съм си представяла, че ще бъде. За да станат всички неща, които никога не са ми минавали през ум. 

Чакам да ме няма.

Тогава вече няма да имам избор - просто ще трябва да се променя. Защото тогава всичко ще бъде нов бял лист. Нови неща ще трябва да се случват. Нова ще трябва да бъда.

Чакам да ме няма.

Защото понякога всичко, което можеш да направиш, е да си тръгнеш. Или избягаш.

Чакам да ме няма. 

Представям си го толкова ясно, сякаш всеки момент ще стане, въпреки че знам, че няма да има нищо общо с това, което си представям. Някои неща дори не се опитвам да ги мисля. Те ще станат така или иначе, всичко ще се нареди така или иначе. Чувството на неизбежност е плашещо, но и някак си те освобождава от това да трябва лично да натиснеш голямото червено копче. То е вече натиснато. 

Чакам да ме няма.

Просто защото не бих могла да живея, ако не преобърна живота си. Защото този сякаш не е моят живот.

Чакам да ме няма.

Защото има специална част от мозъка само за надежда.

Чакам да ме няма, и въпреки това се надявам нещо да остане. Нещо в мен от теб и нещо в теб от мен, бих казала най-банално, ако не знаех, че това нещо така или иначе няма как да се изтрие. Всъщност искам просто да си тръгнем, без да си тръгваме. Да ни има, въпреки че ни няма. Всичко да си е същото, нищо, че се е променило. Може би всички точно това искат.

Скучна Коледа с шест послеписа

Днес няма да пиша настроения, въпреки че напоследък май съм си създала този навик. Много откъслечни мисли ми се насъбират и това, което пиша, в крайна сметка излиза неразбираемо, предполагам. Е, аз си го разбирам, което е добре. Само че сега просто ми се пише, а пък нека си бъде идиотско. Днес следобед правих бисквитки, които трябваше да бъдат във формата на динозаври, обаче... е, и кръгли са също толкова вкусни, нали? Активно се опитвам да не ми е скучно. Честно казано, не обичам Коледа особено, защото я прекарвам вкъщи и обикновено нищо интересно не се случва. Пък и религиозната символика отдавна се е оттекла от този празник и от повечето други. Не за всички, предполагам, но поне за мен. Та поради коледната скука съм се зачела за пореден път в "Силмарилион". В момента това се доближава най-много до нещо, което ме прави щастлива. Което само по себе си е малко тъжно. Имам и едно друго признание... Наскоро започнах да си водя едно от тези крайно американски неща - gratitude journal (и бързо се отказах). Общо взето, всяка вечер преди да си легна (със "Силмарилион" и плюшената крава), сядах и записвах всичко, за което съм благодарна през този ден. После отдолу пишех през ред "1. 2. 3." и измислях три причини да стана от леглото на следващата сутрин. Имаше повече вреда, отколкото полза от цялата тази история, защото сама не можех да повярвам колко ми е трудно да правя това всяка нощ, особено трите причини. Само те ми отнемаха минимум петнайсет минути, което ме караше да се чувствам по-зле, отколкото ако просто игнорирам за известно време факта, че май нямам за какво да искам да ставам сутрин, въпреки че по принцип второто се води по-нездравословно. Цялата идея така и не ми помогна да осъзная по-ясно за колко неща имам да се усмихвам и да съм благодарна - защото аз всъщност не ги пропускам. По-скоро ми напомни, че тази история с малките неща, дето те карат да се чувстваш добре въпреки колосалния shit, който представлява живота ти през останалото време, е пълна идиотщина, измислена от хора, които безрезултатно търсят лесен начин да се справят с колосалния shit. Разбира се, че се радвам на fail-бисквитките и на кутията с котките (благодаря ти, усмихвам й се всеки път като я погледна :)), но те няма да подобрят нищо, което всъщност е от значение. Те няма да ме накарат да се отърва от чувството, че нещо е сбъркано, че някъде има огромна грешка, и животът ми такъв, какъвто трябва да бъде, е подменен с този, който всъщност живея. Съзнателно или не, прекарвам горе-долу цялото си време, опитвайки се да намеря и поправя тази грешка. Само че парченцата просто отказват да се подредят и да кажат "щрак". Мисля си, че огромната промяна така или иначе ще дойде с преместването в друга страна. Затова се опитвам да си намеря краткосрочно решение, което да е поне до някаква степен ефективно. Как това се съчетава с присъщия ми фатализъм, не ме питайте.

П.П. Може да съм реагирала прекалено рязко на някои хора и някои техни действия напоследък. Нямам намерение обаче да се извинявам, защото не съм способна да нося отговорност за повече от едно, максимум две, дълбоко прецакани създания. Едното автоматично се запълва от самата мен, а за да си второто, се изисква малко повече от това да си в гадна депресия и да се нуждаеш от мен. Добрият самарянин изчезна от личността ми горе-долу по същото време като повечето останала Библия. И по-добре.

П.П.2 Чувствам се малко идиотски да пиша неща, които са толкова тип дневник, но май има някакъв минимален положителен ефект.

П.П.3 Знаеш ли какво. Няма fail-бисквитки за теб без отговори. Един отговор - една бисквитка. И то ако ми хареса. Да живеят инфантилното поведение и positive reinforcement.

П.П.4 Напоследък взимам акъл от непознати хора с vlogs из YouTube. Трябва всички да пробват това. Яко е.

П.П.5 Истина! Справедливост! Свобода! И твърдо сварено яйце!

П.П.6 Късно е, изперквам и затова произволно цитирам Тери Пратчет с революционен апломб. По този случай лека нощ.

Време

Нямам. Нямам време. Това ми се струва най-страшно и най-лошо. Затова искам само това от теб - да ми дадеш време. Аз мога да поправя всичко останало. Но времето е твое, защото сякаш само ти се движиш през него. Моля те, дай ми от твоето време, защото ако още дълго тече моето, няма да се намерим никога повече.

Далеч

Днес ме помолиха да чета на глас от "Малкия принц". И аз четох, въпреки че в момента в живота ми няма никакви цветя или лисици. Може би защото ме слушаше някой, който също е без цветя и без лисици. Сто змии съм готова да оставя да ме ухапят, за да се върна там, където е моята роза, нищо, че имам фобия от тях. Змиите, не розите. Мисля.

Мъчно ми е, защото напоследък мога да се разбирам само с хора, от които ме дели пространство или време, което е непреодолимо. И твърде много книги чета.

А ти - ти, прекрасна моя, стъклена моя, влудяваща моя, винаги разбираща моя - ти си сякаш на другия край на света, а светът е станал толкова по-огромен и тъжен. Тръгна си точно когато най-после се намерихме на една и съща страница. А може би по-добре, че те няма, защото иначе можеше и тебе да обичам и загубя. Но ми липсваш, защото знам, че щеше да можеш да ми кажеш нещо и да знаеш как да не казваш нищо. Имам нужда от теб сега. Имам нужда от някой, който да ми покаже къде сбърках. Някой, който е лежал на пода в банята и който се е събуждал с болка и студ отвътре, и който знае колко сила се изисква, за да бъдеш слаб. Някой, пред когото не изпитвам ужас и срам. Искам си те тук. Искам и двете поне веднъж да имаме в кого да се вкопчим. Защото само ти си достатъчно мъдра и неразумна, за да разбереш, и само ти умееш. Липсваш ми.

Трябва ми да говоря. Твърде много книги чета.

На кълбо

Ето ме тук с плюшената ми крава и чудесна вечеря от блокче бял шоколад и пакетче солети, благодарение на британските учени и американския джаз (че съм тук, не, че се храня нездравословно), увита с одеяло. Липсва ми малката бръмчаща руска печка, която баба слагаше на леглото, когато бях малка. Измъквах пръсти изпод завивките и ги протягах към топлия въздух. Като започнеше да пари, ги прибирах обратно и се свивах на кълбо. Все още спя на кълбо - това е, защото хората не се променят. Не и коренно. Струва ми се, че е възможно някой да те промени, но сам човек може да се промени толкова, колкото може сам да се обича или сам да спре да бъде самотен. Парадоксално е. Студено ми е, но не студено, което мога да стопля, като се завия и се свия на кълбо. Студено ми е сама.

Където дъждът не спира

Точно когато започне да ми се струва, че имам някакво знание, някаква мъдрост, а с нея някакво спокойствие - винаги точно това е моментът, когато крехките устои се разклащат или направо срутват (че понякога даже и избухват). Затова внимавам. Внимавам да не ми се стори, че имам знание, още по-малко пък мъдрост. Спокойствие - понякога може, в топлите, сгушени, плюшени моменти. Щастието е като гъбите - изниква с дъжда. Гъбагъбагъба. Има места, където дъждът не спира, ние май отиваме там? Топличко ми е да гледам последната есен през прозореца, спокойно ми е да я слушам. Няма да се правя, че нямам моменти на паника, а от тях ме спасява само нещо, което може да се нарече надежда или инат в зависимост от гледната точка. Трябва да спра да знам и да не спирам да обичам.

П.П. Някакви еклектизми ми се получават на мене между разума и усмихнатите плюшени зайци. Нищо. Нали се получават.

П.П.2 Днес не сме броили прескочили мисли. Утре ще трябва да наваксваме бройката. Харесвам, че имаме утре и прескачащи мисли. Също така ще направя още чай.

Неоткритото докрай

На Запад е изграден вековен навик хората да се страхуват от себе си. Отпуснем въженцата на душите си малко и хайде - автоматично се включва лампичката на съмнението, на несигурността - дали пък това, което правим, не е забранено? Дори когато това не ни спира, пак действаме със съзнанието, че може би нарушаваме правило; дори когато не ни интересува какво нарушаваме, пак не разбираме, че границите са условни, въображаеми понятия като линията на хоризонта. Там няма линия. 

Грехове и камъни, добро и лошо (колко безкрайно неточни са тези две понятия), кратко време и празни животи, самобичуване и осъждане, всички тежки неща, които не можем да се откажем да носим, ограниченост и, по дяволите, бързо хранене. Необяснимо е понякога защо си го причиняваме. А моментите, в които е обяснимо, са просто такива на замъглено зрение. 

Струва ми се, че източните хора знаят нещо, което нашата цивилизация, нашата "класическа" философия, така и никога не е разбрала. Те знаят, че истинските граници са инстинктивни и не ти ги налага никой. Знаят, че отговаряме за постъпките си, и това (вместо да ги плаши) ги освобождава. Знаят и разбират, че приключилото и неизбежното няма да се променят, независимо дали плачем и ритаме. Знаят, че нашите присъди нямат сила. Знаят, че всичко, което вършим, е свещенодействие - от изяждането на купичката с обяда през разбиращото споглеждане, та чак до обичането и умирането. 

Това просто и неосъзнато знание е единственото лекарство за ужасната, уморителна болка над диафрагмата. Не можеш да постигнеш спокойствие, без да разбираш какво представлява то. И след като го разбереш, трябва да го приемеш. Но приемането е отказ от въображаемия контрол, така, както и от въображаемите граници. Това ни спъва. Това ни пречи. Веднъж надскочим ли страха от собствените си пориви, собствената си личност, собственото си знание, ще умеем да мислим без линии и хоризонти.

Това търся. Това откривам.

Бележка

В най-непостоянните периоди от живота си човек трябва да се научи най-вече да не плаче над разлятото мляко и да не се страхува, че ще разлее бъдещото, а да прави най-очевидното и логично нещо: да си пие млякото.

И да си прилага на практика млечните метафори.

Неадекватност

Винаги, когато искам да пиша, в главата ми първото изречение е въпрос. Често е незавършен въпрос, понякога дори не разбирам какво искам да се питам, но винаги започвам от някакво търсене.

Винаги започвам от някакво търсене. По принцип. 

Търсене на смисъл. Търсене (опипом) на нещо да затвори, да запечата това място в съзнанието ми, което за мен е емоционалният еквивалент на открехнат прозорец в топла стая през януари или на ококорена бездна.* Търсене на думи. Търсене на познаване. По дяволите търсенето, защо всички търсят същите неща? Не разбирам как търсенето може да е постоянно, а намирането винаги е временно. 

"Не знаю, не помню." 

(Това, че един човек е нестабилен, може да се потвърди със сигурност, когато дели Есенин и Ницше с няколко реда. Не искам да съм нестабилна. Отказвам да съм нестабилна. Но никой не се обича сам (перефразирам, вече Шмит), и как тогава се очаква да бъдем силни заради самите себе си? Боли ме главата и осъзнавам, че само Джойс може да напише красиво някакъв произволен поток на съзнанието, ама в мозъка ми май е каша от литература напоследък, затова от време на време звуча като вътрешен монолог на някакъв шибан символист, ама в българската поезия следващата фаза е пролетарската лирика, моля ви, разстреляйте ме в случай на употреба на думите "ние" и "мечта" в едно и също изречение, как стигнах до това, за Бога?)

От търсенето бях тръгнала май. Исках да кажа, че вече ми се повръща от търсенето. Затова трябва да започна да се държа, все едно вече нещо съм намерила. Трябва ми тласък от задължителност. Трябва ми да повярвам до костите си в необходимостта да направя всяка една следваща крачка. Иначе никога няма да я направя. Иначе ще търся там, където никой никога нищо не намира.

(Уморявам се от ненамиране. Умората има склонност да плаче в хорските ръце и да придърпва леко и настойчиво към някаква нежност, точно както към сън, сякаш да проявиш нежност ще бъде почивка от търсенето. Но това е като да спиш в час по математика - прощавайте ме, г-н Христов - ти умираш да спреш за малко, но търсенето на неизвестното никога не е преставало. И после трябва да тичаш, за да го настигнеш, защото то, търсенето, се движи напред и без теб - то, търсенето, е като времето и точно като него върви само в една посока, поне доколкото знам аз, физиката може и да е на друго мнение вече. Не ме интересува (не, не физиката, тя ме интересува), имам нужда от сън и нежност, понякога искам просто да му тегля една майна на това търсене. Но не може, не може.)

Търсенето. Дори не мога да намеря какво да кажа за търсенето. А искам да кажа нещо, искам да го рационализирам някак, за да престане да ми изглежда извън мен. Искам да разкарам гласчето с литературните бележки и скобите и умората. Не се получава. Може би дори не става дума за търсене, а за преодоляване. Но не ми харесва такъв поглед върху живота. Невинаги ми харесва да преодолявам, понякога ми се струва твърде близо до изоставям.

("Понякога ще идвам във съня ти..." Разстрел, "разстрел и след разстрела - червеи", докога ще ме стреляш и аз докога ще идвам насън и наяве?)

(Да бяхме си останали при вишните.)

_________________________

* Гледането е скучно, Фридрих. Да гледаш не е дори и близо до да се кокориш. Ако се кокориш твърде дълго на бездната, и бездната ще ти се ококори. 

Благодарна

Днес имах ужасен ден. Отвратителен. От тези, дето сякаш са злобни нарочно, и го показват още в момента, когато пищенето на алармата има върху мозъка ми ефекта на бомбите върху Дрезден, и то половин час по-рано, отколкото трябва.

Затова искам да направя списък на нещата, за които съм благодарна и които са ме усмихнали днес. Ей така, напук.

1. Сутринта, когато излязох, беше малко по-топло, отколкото очаквах.
2. Сестра ми се усмихна на подаръка за рождения си ден.
3. Час по английски.
4. Сава беше рошав, смешен, усмихващ и с тениска на Pomorians. И се радваше, че у тях е чисто.
5. "Елизабет, няма да ми лапаш хармониката с тоя син език!"
6. Гушкаво настроение.
7. Не изпуснах автобуса на прибиране.
8. Хубава софийска есен е. С Витоша "като теменужен остров в лунносребърни води" и листа, и интересни облаци, и дюли и ябълки.
9. Чай преди лягане.

"Осенняя буря шутя разметала
все то, что душило нас пыльною ночью,
все то, что давило, играло, мерцало,
осиновым ветром разорвано в клочья.

В последнюю осень...
В последнюю осень..." 

Насън и назад и навътре

Тази вечер се опитвам да се помиря с част от миналото си.

Да вляза в сивата хотелска стая със сивите стени и сивия мокет, там да седна с него на сивия диван и да поговорим.

Защото миналото е като хората - ако го оставиш твърде дълго само, бива забравено и умира. 

Затова от време на време трябва да го прегръщаме насън.

Няма думи, говорим, но няма думи - не помня думи. Топло. Топло. Дрехата ти е мека, помня колко е мека. Всичко се плъзга, случва се като че ли въздухът е някак гладък. Сиво. Спокойно. Лицето ти е цветно. Очите ти са цветни. Раменете ти са цветни. Дланите ти са цветни. Но таванът е светлосив. Стените са светлосиви. Сивото е тих цвят. Отпусни се. Не бива да се вкопчваме така. 

Това не е истинско. Просто от време на време трябва да се прегръщаме насън.

Тази вечер искам да правим предпазливи, тихи стъпки назад, сякаш спомените са направени от тънък лед. 

Искам да се разходим по тях, назад и навътре, насън. Бавно. 

Малко уплашени.

После можем да се върнем към своето си настояще. На него можем да разчитаме да се случва.

Но моля те.

Знам, че разбираш.

Трябва, трябва понякога да прегръщаме насън.

Охлюв

Просто пиша, най-после просто пиша, и искам да пиша естествено и несвързано, без да мисля, без да знам дали някой чете, просто да пиша все едно крещя.

Порцеланът по лицата се разпуква и стъклото по очите се забива дълбоко в зениците, но катарзисът го няма, нищо не олеква, нищо не изчезва, никой не те докосва и всичко е напразно, някак срамно, като гол охлюв, бездомно и лишено от тъжна красота. Чувствата са голи охлюви. Затова не обичам да плача, но когато запазиш черупката, се свиваш вътре на кълбо и болката тече във вените като инжектиран портокалов сок, бавно, киселинно, разяждащо. 

(Когато признавам, че боли, казваш, че съм прекалено емоционална. Когато крия, казваш, че трябва да започна пак да чувствам. И никога не следваш собствените си съвети. А аз дори не се ядосвам, само се отчайвам, само съжалявам. Ти си третото ми съжаление. Не това беше начинът, по който си представях присъствието ти на смъртта ми. Не като съжаление.)

Да бъдем, да бъдем е целият номер, но често човек не може да бъде достатъчно. Нито заедно.

Всичко се сменя, тече през мен като електрически шокове, от тези, дето карат спрелите сърца да започнат да бият отново. Гняв и отчаяние и любов и объркване и носталгия и надежда и може би полудявам а може би просто е топло дори и нощем когато се втренчвам в небето затворено зад прозореца.

Ако умра в съня си, искам да съм погледнала към небето точно преди да затворя очи. 

Зелените хапчета намалят пулса ми и някак си не мога и не мога да престана да слушам дишането си с искрен интерес дали ще спре, но ако спре, няма да съм дочела нито "Незнанието", нито "Переландра", нито дори "Майсторът и Маргарита". Пък и искам още поне по веднъж да ме вали дъжд, да правя секс и да пия чай, та затова знам, че имам още да подишам. 

Въпреки празнотата, копнежа и незнанието. 

Знам, че трябва да живея, защото по някакъв нелогичен, но сигурен начин дори фактът, че притежавам плюшена крава е доказателство за задължителния характер на живеенето, както и несменената скъсана струна на китарата ми, а пък може би това са само налудничавости, генерирани някак от хиперактивното движение на пръстите ми по клавиатурата.

Понякога просто не съм добре. Имам нужда от помощ, когато от твърде много слабост и голи охлюви се давя, подпряна на тоалетната чиния. Само че никой не получава истинска помощ в тези моменти. Има няколко неща, които човек винаги прави сам - сред тях са умирането и повръщането. Затова е полезно въпросният човек да легне по гръб на хладния под на банята, да диша плитко и да чака промяна. А по-късно може вече и да помоли за най-простичката лъжа, която хората си дават - потвърждението, че всичко е наред - за да може да поспи. 

Иначе го тормозят натрапчиви мисли, комари и халюцинации. 

Не съм щастлива.

Но съм жива, мамка му.

Всичко се променя. Светът е изтъкан от краища.

Може би даже всичко е напълно безсмислено.

Емоционална криза или апатия, не мисля, че е чак толкова важно.

Най-тъжното е, че след дъжд има приблизително еднакъв брой премазани охлюви с и без черупки.

Понякога си пожелавам нещата да са прости. А може би те са много по-прости, отколкото което и да е човешко същество може да понесе. 

Сигурно затова продължаваме упорито да умираме и да повръщаме сами. 

Поглед към Луната

Иронията трябва да бъде обявена за петата фундаментална сила във Вселената.

Работи безотказно и ни кара да нарушаваме собствените си съвети само една нощ след като сме си ги дали.

Но тя, тази нощ - тя е нощ отвъд Безмълвната планета. Тя е нощ, в която доктор Рансъм пали космическия кораб и дава газ по лунната пътека, Млечния път, тунелите през времето и като цяло всичките видове междузвездна инфраструктура, за да осъзнаем, че в действителност тишината не е всепоглъщаща. 

Така че защо пък да не се влюбваме? 

Идиотски и лекомислено?

Щастливо?

Кратко?

Лятно?

По пейките и по перилата, по плочките и паважите, по пясъка?

Пеейки. 

Че и да пием по една бира. 

Защото също като нас, летата си отиват. 

Така че защо пък да не се влюбваме.

Сладко и смешно. 

Като че ли сме други хора, на игра, и пак сме себе си, и си пожелаваме по дирята на космическия кораб (който допреди малко беше акостирал в Морската градина) нито едно лято да не си отиде необичано. 

Дали не е това? Дали не се побеждава така самотата?

Лято по лято.

Нощ по нощ.

Стъпка след стъпка през петната на уличните лампи по асфалта.

А тя Луната в такива нощи изглежда непривично близо. 

Поглед от Луната

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Няма по-самотно нещо от градовете. Вървиш, а хората бръмчат (привидно?) безсмислено из нещо, което едва ли се вижда дори от Луната, защото градовете са светулки, които не са смазани от всемирното безмълвие, само защото не го осъзнават. Това, което прави градовете самотни е, че са пълни с хора. Ако в един град живееха само двама души (както понякога ни се е струвало, особено през лятото), той никога не би могъл да бъде самотен. Любовта към град е любов към самотата – към това, което виждаш само ти, това, което прави града само твой и което никога не би могло да бъде разбрано. Всичко друго са просто хора, необходими, защото самотата в тишина е непосилна.

Никога не обичайте в красиви градове. Така вечно ще съжалявате, когато останете с тегавата непоносимост да се разходите по красивите им улици, подобна на непоносимостта към собственото тяло, когато самата ви кожа е напомняне за нечие докосване. Разкъсване между душа и тяло. Разкъсване между място и спомен. Разкъсване по дължина между ребрата и през стомаха, като със затъпен касапски нож.

Никога не обичайте в красиви градове. Единственото, което ще остане от самоуважението ви, ще се свежда до отказа да пиете антидепресанти и приспивателни.

Никога не обичайте в красиви градове. Има опасност да си помислите, че е най-красивата любов в живота ви. Дори всъщност да знаете, че любовта не подлежи на степенуване.

Никога не обичайте в красиви градове. Човек се отучва да бъде самотен. Още по-лошо, отучва се да бъде циничен. Няма нищо по-тъжно от влюбен циник. Вярвам, мили мои влюбени циници, че в живота на всеки човек е отреден минимум от едно лято любов в красив град, а безкрайни и самотни са зимите, и най-безкрайни са точно когато си мислим, че свършват. (Не ме съдете, имам сезонна депресия.)

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Но го разбира единствено когато е бил влюбен заедно с някой друг. Любовта към град не е нищо повече от неволни, остатъчни представи за обич към други хора и към себе си, която не може да просъществува. Градовете са просто местата, където тълпите от самотници вкупом си пожелават някой да ги накара да се престрашат да обичат отново, но всеки от тях разбира само собствената си тиха молба. Затова хората живеят в необятни градове, нищо, че те сигурно не се виждат дори и от Луната – сигурно просто чакаме да умрем с осъзнаването за великото, всемирно безмълвие.

Буда не носи кръстове

Detachment. Откачане. Отдръпване. Четирите истини. Всяко страдание идва от неспособността да се отдръпнеш. От някакъв копнеж. Без копнежи, просветлението можеш да намериш на дъното на купичка ориз. Баланс. Спокойствие. Смей се, но не плачи. Да се смееш, за да не заплачеш, не се брои за смях. Баланс. Спокойствие. Отдръпване. Мъдрост и самота като на монах в оранжева роба. Ще ми се. А не мога. Христос ли е прав, или Буда? Или може би трябва да се отдръпнеш и да потърсиш баланс, едва когато Христовата любов се изтощи, стане ненужна, безсмислена и се сведе до Христова самота? Струва ми се, че всички хора имат в себе си и от двете. Но любовта може да се уморява, да избледнява, а самотата трябва да накараш да избледнее, за да не умреш от нея. След тях... Спокойствие? Нирвана? Усмихнатият Буда? Да си изядеш просветляващата купичка с ориз сам, след като така или иначе няма с кого да споделиш нито ориза, нито просветлението?

Сигурно. Или като оня симпатичен и може би леко заблуден монах вървиш пеша и си повтаряш Господнята молитва, докато не се синхронизира с ударите на сърцето ти... Струва ми се безсмислено.

Или има някъде някакъв отговор, който пропускам. Толкова ми трябва този отговор.

Когато умра

1. Без некролог. Със зъби и нокти не позволявай да ми издадат некролог.

2. Прах. Не харесвам кокали. Не искам да се вижда как горя обаче, щото ще ми разваля картинката. От никого. (Освен теб. Ако искаш.)

3. Зарови го. Праха де. Ама без да е във ваза. Под дърво искам. Нямам големи предпочитания, но орех, бреза, дъб - няма да се оплача. 

4. Далеч от всякакви гробища. 

5. Камък под дървото. Симпатичен камък искам. Усмихнат. Не те знам къде ще го търсиш тоя усмихнат камък, но го искам.

6. Никакви откъснати цветя на погребението ми. Ще ми развалят картинката. Живи за посаждане може. 

7. Забрани на всички да обличат каквото и да било черно. И те ще ми развалят картинката.

8. Всеки, който поиска, може да дойде на погребението ми, ама гледай да има храна. Вкусна. Но ако поръчаш KFC, ще те преследвам като призрак.

9. Музика. Искам Wonderful World на Луис Армстронг, Let's Do It на Ела, Nature Boy на Нат Кинг Коул, Let It Be, Closing Time на Semisonic, абе схващаш идеята. Happy Song на Pomorians. 

10. Не умирай преди мен. Ако може, бъди с мен, когато умирам.

Считаме този въпрос за изяснен.

Почти катурване

Какво ни пречи? Защо не можем просто да си признаваме: "Боли ме. Ето тук"? И да се сгушим, за да мине? Винаги завършва зле, винаги. Не можем да си позволим тази успокояваща слабост, колкото и да имаме нужда, защото ще се наруши някакъв безсмислен баланс и ще се катурнем. В нечии очи или в собствените си.

Най-лошата страна на самотата е, че нямаш на кого да кажеш "Самотно ми е". Гушкаш си плюшения крокодил и спиш, колкото можеш.

Има един определен вид мълчание, който е много страшен. Когато мълчиш, защото нямаш какво да кажеш, мълчиш, защото не те интересува, защото е лесно да мълчиш. И така, докато тишината пропие в стените, и тогава пускай джаз колкото си искаш, излизане няма. Аз не мога да мълча така. Не мога да живея с хора, които си мълчат така.

Но човек се научава да цени и събира всяка дума.

В момента имам толкова много думи, че се получава задръстване като на софийски светофар в шест следобед и нито една не може да излезе вече.

Затова ми се струва, че идеята с усмихването не е толкова лоша. "Smile, what's the use of crying?" Така човек не се катурва, пък и си мисли, че е силен и може би даже минава за добър.

Облачно с изгледи за метеори

Снощи открих съвсем случайно, че когато спя, ставам ужасно топла - трудно е да се допре човек до мен. А всъщност ми е студено и се завивам почти през глава. Сигурно затова усещам толкова студено всичко, до което се докосна, когато се събуждам нощем. Просто кожата ми е гореща.

Сънувах кошмар със змия, която живееше вътре в един човек и си изяждаше дупки изотвътре, през които да минава. Имам фобия от змии. Може би и тя има нещо общо с това колко са студени, пък и не харесвам начина, по който се движат. Когато се събудих, беше много тъмно и топло и затова не бях изплашена. Заспивах и се будих много пъти, но нито веднъж не ми стана студено.

Някои хора умеят да спасяват от кошмари, от студ, от истерия, от самота, от страх, от всичко, което е твърде надълбоко в съзнанието ти, за да избягаш от него. Никога не го осъзнават, но го правят само с докосване и поглед. Около такива хора не се интересуваш и не се страхуваш какво ще стане после. Достатъчно е, че те дишат спокойно и монотонно и сякаш излъчват топлина и правят твърдението "Всичко ще бъде наред" да звучи много разумно и логично. Всъщност то наистина е. Но на човек му трябва някой, който да може да му го каже така, че да повярва. 

Снощи също така открих - пак съвсем случайно - че можеш да спасиш човек стъпка по стъпка. Изречение по изречение. Просто да спираш треперенето всеки път, когато видиш връхчетата на нечии пръсти да помръдват, и така да избегнеш този срив, който никога не помага, а просто кара човек да се чувства слаб и жалък. Можеш просто да го преведеш през безсмисления му страх с ръце на очите му, докато плашилото отмине. Но за това трябва да имаш доверието му. А доверието - ако си правилният човек, то се печели с първите думи, с първите звуци на гласа ти. 

Няма значение дали дълго чаканите неща се случват така, както сме си ги представяли. Всъщност нещата, дето си ги представяме, май почти никога не се случват. Но реалността е твърде истинна, за да може човек да съжалява, че не е успял да я предвиди. Тя има една особена плътност, която представите никога нямат - нито спомените. Мисля, че това е основната причина за глупостта на това опорните колони на живота ти да се намират в миналото или в бъдещето. Там те са безплътни. А в сегашната, моментна реалност може и да се срутват, но все пак действително съществуват. И това е единственият начин да се закрепиш, да не се усещаш сякаш висиш безтегловно в празното пространство. И това го открих снощи.

Ще видим какво ще стане. Може би просто всички ние не разбираме, че животът е касова американска комедия, в която ако някой не остави бакшиш на масата, Земята ще бъде ударена от метеор, а най-хубавите моменти в човешката история са бейзболни мачове.

П.П. Благодаря ти.

Мокри пера

Никога през живота си не бях убивала нещо различно от комар. Не знаех вината от това да си отговорен за смъртта на някого или нещо, нито тежестта на безсилието да върнеш времето с няколко секунди назад. Може и да съм леко побъркана, да се разплача така за гълъбче. Уплаших го и то хвръкна, но беше малко, сиво и мокро, с кръгли очички, литна ниско и кучето зад оградата го хвана. Не исках да го плаша. Не исках да е прогизнало, рошавичко и мъртво. Исках само да погледна в кръглите му птичи очички, защото там може би се вижда откъде то знае да лети. Не трябваше. Такива неща не трябва да се доближават изобщо, защото са крехки. "Ще си създадеш хроничен страх от докосването на живи същества така", каза ми едно друго крехко същество, един човек, когото винаги съм виждала като стъклен и чуплив. (Но ти май си като онези красиви чаши, които изпускаш и когато ти прималява от страх, че са се потрошили, откриваш, че си лежат на пода невредими, и изведнъж ти става много леко.) А може би трябва да имам такъв страх. Може би трябва, защото никога няма да знам дали не правя същото с отминаващата любов - дали не я убивам като обикновено минало, дали не я оставям разпердушинена и мокра. Мъртва. Може би това, което ми тежи, е просто вината за още един неизживян живот.

Носталгия в бъдеще време

Трябва да се скъса нещо,
нещо да се промени.

Сякаш хванати сме в клещи,

сякаш Господ ни вини.

За да се родим отново

и да оживеем на инат - 

вик за живот, че сме народ

и част от този свят...

Помните ли това предаване? Спряха го през 2004-та. Беше част от детството ми - заедно с "напредъка", "прогреса", масленките във фурната зад ъгъла, ръждясалите люлки, панелните блокове, Петър Стоянов, инфлацията, надеждата, че новият век носи нещо прекрасно, нещо, което ще промени живота ни на всички, най-вече на моето поколение. Разбира се, преходът се проточи безкрайно. Въпросното поколение не помни нищо друго, освен "прехода", който така и не е свършил, защото ние тук винаги сме в преход, винаги се стремим към нещо - към комунизма, към светлото бъдеще, към демокрацията, към Европа (интересно, къде смятаме, че сме, ако не в Европа?), към края на икономическата криза. Ние сме народът на надеждата, на илюзиите, на самотата зад прозорците с олющена дограма, на чушкопека, БНТ и сълзите. Ние живеем всеки в своя свят - някои преди десети, някои в страх, някои в безразличие, някои в панелка, някои с идеята за момента, в който ще емигрират и няма да се върнат повече, а някои просто в пост-социалистическия реализъм на поредната надежда - или в примирение. 

Аз съм от тези, които ще си тръгнат. Даже от тези, които отричат идеята за привързаност към държава изобщо, защото, да си го признаем, тя е глупава идея. Но винаги има нещо. Може би са спомените. Може би е това, че когато растеш някъде, сякаш малки нишки от това място се вплитат в теб, в същността ти, независимо дали го искаш или не. Може би са хората, всички тези непознати по улицата. Може би е осъзнаването, че може би там, "в чужбината", няма да има с кого да говориш на своя език. Знам, че аз ще съм от тези, които пишат за страната си, но не живеят в нея. Пишат за страната си, както се пише за стара любов, която няма да целунеш или изобщо да видиш повече. Дори не истинска, а просто спомен за любов или любов към спомен. Аз ще съм от тези, които искат да заминат и ще заминат, но нещичко пак ще остане. Дори това нещичко да е просто знанието за факта, че още има части от "Клуб НЛО" в YouTube. Защото където и да отидем всички ние, които сме се запътили да търсим нещо, да бягаме от нещо или просто да се махнем, някъде винаги ще я има България.

Слънце

И тогава нещо прищраква. Нещо се пречупва. Нещо се втвърдява там, където преди е горяло и жилило. Нещо се отделя безшумно. Нещо, което в някой друг свят, по-правилен може би, би те убило. 

И тогава започваш да усещаш слънцето. Започваш да виждаш люляците. Започваш да усещаш докосванията. Започваш да дишаш топлия въздух и в дробовете ти става непоносимо топло, приятно до болка. 

И тогава вече не си ти. Вече чуждото лице в огледалото е твоето. 

Живей за тези мигове. Защото сега вече имаш знанието, че те ще си отидат, че ще изчезнат, и можеш просто да живееш.

Това е свободата.

Сякаш можеш да гледаш към слънцето.

Тишина

Най-идиотското нещо в човешките отношения, а и в живота като цяло, е този момент, в който не намирате какви точно думи да си кажете, а нещо пречи просто да седите и да се гледате или да се прегърнете. Понякога (тъжно често) това е монитор. Понякога е чиста глупост. И се получава radio silence. И ние в нея живеем и накрая умираме сами. Не разбирам.

Често си мисля, че ако хората бяха умни като котките, щяха да правят като тях - да се сгушват едни в други, когато имат нужда, и да не си говорят, освен когато трябва. Така тишината не би била болезнена.

На Шрьодингер

Къде си мислим, че отиваме,

когато оставяме толкова много кутии неотворени?

Защо не можем просто да знаем 

да докоснем човек, когато е сам,

така, както знаем да намокрим челото му, когато има температура?

Защо се опитваме да дефинираме

любов

мъка

късно

истинско

ненужно

когато дори не знаем какво стои зад думите

или под капака на кутията, 

където котката на Шрьодингер е едновременно жива и умряла,

а може би просто е ни жива, ни умряла,

но ако я оставим там месец, положително ще умре от глад - стопроцентова вероятност -

или от самота,

защото щастливите котки се свиват на кълбо върху гръдния ти кош, когато спиш,

аз знам.

Има вероятност за щастие, ако отваряме капаците на всички кутии с котки.

Вярвай ми мъничко. 

Онзи път успях да сваля температурата, помниш ли?

Април

Вали сняг. Като последна целувка от зимата. Сякаш и тя като мен е опитала един последен път да се върне, затова искам да я целувам по-дълго, докато се стопим и се забравим - и двете ще ни убие тази пролет. Зимата ще се върне, но няма да е същата. И аз ще се върна. Но няма да съм същата. Защото за последно усещам студените устни върху моите. Защото ние нямаме къде да отидем. Сбогом. Ще те сънувам.

Огледало

Напоследък думите като че ли имат повече сила от обикновено. Сякаш онези значения, които те трябва да носят, но парадоксално прикриват, прозират много по-ясно. Затова се разплаквам от думи. Искам да можех и да плача с думи, но няма кой да ги чуе, защото на тази планета умираме сами по много пъти. (И не, Господи. Съжалявам, че ще го кажа, но само хората могат да правят човек не-сам. Защото няма толкова значение, че ще ме чуеш, а по-скоро, че няма да кажеш нищо. Че няма да подържиш ръката ми, когато заспивам. Наречи ме незряла, но от такава помощ имам нужда.) Някак си става така, че разбирам всички думи, но не мога да измисля как да се превърна в дума, която може да бъде разбрана. Сигурно затова вече май не разбирам самата себе си.

Сутрин, когато поглеждам в огледалото над мивката, виждам непознато лице. Сякаш тялото ми е станало далечно и не изпитва самота. Сигурно е защитна реакция - тялото е способно на такива, както е способно и да извърши механично нещо, което душата, ако беше (като преди) едно с него, не би позволила. Оттам идва невъзможността ми да повярвам, че съм аз в огледалото, мисля. Но не е това, което Кундера описва, въпреки че разбирам и него. (Този човек има прекалено голямо влияние върху мен понякога.) Различно не-разпознаване е - като с друг човек. Поглеждам лицето й и го променям: слагам върху него моя грим, подреждам косата си по начина, по който аз я нося. Започва да прилича на мен. Държи четката си за зъби като мен - нарочно го правя. Но ми е страшно да я виждам всяка сутрин. Затова вечер избягвам огледалата. Но усещам разликата, без да я виждам. Това дори не са моите ръце. Треперят като моите. Само когато се отпусна напълно, когато полунеосъзнато протягам ръце да погаля нещо, което го няма там, тогава тези ръце са моите. Тогава знам, че това не е нечие чуждо тяло, защото тогава то е самотно също като мен. В тези моменти на всичко, което съм, му трябва топлина. Всякаква топлина.

Може би не. Може би всъщност човек може да живее така - в празното пространство. Може би не е необходима тази гравитация, която търся. Това би обяснило факта, че всеки път, когато си кажа "Нямам сили. Не мога повече" се оказва, че всъщност мога. Че някак всичко продължава, въпреки че по всякаква логика досега трябваше да съм изгубила способността си да ставам сутрин, за да видя непознатото лице в огледалото, заедно със способността си да използвам каквито и да било думи - разбираеми или не.

Понякога все още ми се струва, че трябва да се събудя от кошмар, че трябва само да намеря едно-единствено доказателство, че това не може да се случва наистина, и тогава ще отворя очи и ще видя, че светът още е цял. Това е най-тежкото. Но разбера ли окончателно, че съм будна, всичко това ще бъде безвъзвратно преживяно, а аз ще бъда безвъзвратно жената, която виждам в огледалото - защото тя е жена. А аз бях дете.

Спокойствие

Понякога спокойствието се състои просто в това да намалиш звука от всички крещящи гласове и постоянното болезнено бръмчене до фразата "За днес аз си тръгвам", да намериш място с всепроникваща тишина и да ходиш бавно. А после? После нищо. После се прибираш обратно в кутийката си, за да поплачеш и да поспиш до следващата сутрин, но вече знаеш две неща. Че още можеш да намериш в себе си спокойствие и че можеш да си тръгнеш. Колкото и да те моли всичко в теб да се върнеш обратно.

Но знаеш, че нямаш сили да не се обръщаш назад чак до момента, в който вече не си ти. Защото ти винаги ще се връщаш. От отчаяние, самота и инат, да, но най-вече от глупавата си обич, която няма да убиеш заради едното спокойствие. Защото си идиот.

Любов

"Beloved, let us love one another: for love is of God; and every one that loveth is born of God, and knoweth God. He that loveth not knoweth not God; for God is love" (1 John 4:7). 

Това винаги е последното място, където човек поглежда. Странно е, че тези думи всъщност ме успокояват. А попаднах на тях случайно. 

Тъжно е, когато никой не чува твоята музика. Трудно е да разбираме думите си, защото думите са объркващи и значат неопределени неща, ако не внимаваме. Когато чуваш нечия музика, това е същото, като да разбираш истинското значение на думите на този човек. Това е "да познаваш". Имам нужда да бъда познавана и чута. Но е толкова трудно, когато знаеш, че умората, която чувстваш, е единственото смислено нещо в живота ти, разсъблечен, безтегловен и самотен сред безмълвната ти истина. Страх те е от всяко докосване по отломките ти. Страх от това, че никой не чува, никой не познава, никой никога вече не би могъл, защото неспособността да създаваш щастие те осакатява и слабостта ти се поддава на прости, недостатъчни неща като сълзи, защото спомените в образи, звук и топлина болят като забити в клепачите и връхчетата на пръстите ти. Но знаеш, че се нуждаеш. Имам нужда да бъда разбрана до най-обърканите си сънища. Имам нужда да разбирам, да познавам и да слушам. Знам, че трябва. Но ме е страх, защото не е лесно да оставиш умората от болка, тя е най-смислената тежест на този свят (този, точно този, който съществува за мен днес, не знам за друг, никога не знам). Лекотата би била облекчение, но празнотата, която това ще донесе е твърде страшна, защото без земно притегляне излиташ и дишаш тънък въздух във високото. И въпреки това знам, че имам нужда от познаване. Да познавам и да бъда познавана. Времето не премахва самотата, но самотата сякаш премахва времето. Толкова дълго време усещам, че е минало.

Толкова чаках, а това се оказа година без пролет. 

П.П.

Липсваш.

Безсмислие

Вися в празното пространство. В такива моменти човек осъзнава важността на гравитацията. Защото без нея трябва да се задържаш на земята само с воля. Ръцете ти започват да треперят.

Писмо

"Обичаме дълго, живеем за миг."

Мили мои,

За първи път ви пиша писмо на всички. Имам чувството, че ще има да пиша още много писма до вас - заедно и поотделно, - както и досега съм писала. Това е хубаво, защото означава, че каквото и да се случва, няма начин да ви забравя. Означава, че винаги ще имам какво да ви кажа. 

Искам да сте щастливи, всички вие, защото е нечестно и неправилно хора като вас да са нещастни. Ако се учехме на най-важните неща чрез щастието, а не чрез болката, какво ли място щеше да бъде светът? Дали щяхме да го усещаме по-смислен? Мисля си, че жената, която със сигурност е живяла истински смислен живот, е Мария Магдалена - тя е имала шанса да измоли нечие щастие. Напоследък така ми се иска да можех да направя нещо такова, защото ако вие сте щастливи, светът ще бъде по-правилен. 

Когато човек има смисъл в живота си, не изпитва до такава изгаряща степен нуждата да си отговори на въпроса какъв е смисълът в живота по принцип. Но когато трябва да започнеш да се учиш отново да живееш, имаш нужда от отговора, за да имаш сили. Когато светът се срине на по-ситен прах, отколкото някога досега се е сривал, как откриваме начин да преживеем моментите на отчаяние и безсмислие? Не знам. Нямам представа, а имам нужда от отговора, както и вие всички я имате. Искам да вярвам, че има какво да се научи, какво да се каже, защото иначе къде отиваме ние? Човешкото съществуване се движи еднопосочно, поне доколкото ние знаем. Щеше да е различно, ако можехме да запазваме нещата в живота си. Да не си тръгваме от тях и те да не си тръгват от нас. Може би това би означавало да се учим от щастието, а не от болката. Или пък не. Аз дори не знам доколко тези думи са антоними. Пък и думите са парадокс - откъде можем да сме сигурни, че знаем какво означават? Досега толкова думи промениха значението си. Толкова много неща се случиха, а всичко в този живот се случва точно веднъж. И никога вече. Мисля, че затова човек в един момент успява да се научи да бъде сам. Успява да живее дори и със самотата си. 

Не искам да ви губя. Не искам да си тръгваме едни от други. Човек е способен да намери смисъл и в самотата си, и когато успее, е станал по-смислен сам по себе си. Но това, което липсва, може да се запълни само с обич, и без нея сме нищо, колкото и да сме смислени. Затова искам с вас винаги да се случваме заедно. 

Съжалявам, че в момента не мога да направя истински щастлив никого от вас. Това не означава, че ще спра да се опитвам. Или че ще спра да слушам. Винаги ще бъда тук - където и да съм.

Обичам ви.

Ваша Сиси.

П.П. Цитатът е от единствения човек, когото се надявам, че всъщност мога да направя щастлив в момента. Не е ли иронично? Но щом в света има ирония, значи трябва да има и смисъл.

П.П.2 Заради вас оценявам всичко, което ми се случва напоследък, запечатвам го до най-малката подробност. Сякаш отново, след толкова време, живея напълно. Благодаря ви.

П.П.3 Няма да съм аз, ако няма поне три послеписа. :)

Никога вече

"Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?" - А. Линдгрен


Да. Да, знам, че се повтарям.

За думите и Вселените

Скоро не съм писала, защото осъзнавам, че самото писане е парадокс. Думите трябва да бъдат използвани, за да разкриват и описват значението на нещата. В същото време някак си се получава така, че те замазват, размиват и обезсмислят това, което казваме, сякаш никога не можем да измислим думи, които да не се превръщат в кич или клише. Зад думи, които сами по себе си звучат не като нещо красиво, а като нещо, което твърди, че е красиво (сякаш думите са твърде много грим), често се крие нещо невъобразимо и безкрайно важно, но самите изречения, дори и стихове, отклоняват мислите ни от истината и чуваме само простите значения на казаното или написаното. 

Във вселенски мащаб човекът е безкрайно незначителна трошичка. Когато се влюбим, прекланяме цялото си същество пред една такава трошичка от Вселената. Намираме в нея неща, които са неизмеримо прекрасни, понякога красиви до болка. Човекът, когото обичаме, е единствена, малка, ефимерна частичка от Вселената, но задържаме за миг дъха си пред нея. Тогава не можем да знаем колко ли над възможностите на човешките представи е красотата на цялата Вселена, но в нашия собствен миниатюрен свят тази наша частичка свети - поне за нас - по-ярко от всички възможни слънца. И за да опишем това чувство, ние казваме следното: "Ти си всичко за мен". Или "Ние сме двете части на една душа". Или пък "Никога няма да те забравя".* И всичко това изчезва. Сякаш няма значение. Сякаш е измислено от сценарист на филми, предвидени да разплакват хората, които отказват да видят целия свят.**

На моменти имам нужда да мълча, защото всичко в мен пулсира от желанието да проговори, да каже всичко, да накара някого да разбере. Но думите са парадокс. Затова не мога.

Понякога си мисля, че още една възможна дефиниция на любовта (защото тя е нещо, което има само възможни дефиниции) е тази: любов е взаимната способност на две човешки същества да отгатват истинското значение на думите си.

____________________________

* Да, умишлено я няма тук фразата "Обичам те". Винаги можеш да я кажеш така, че значението й да бъде разбрано.

** Тук май намесвам и идеята на Милан Кундера за кича. Виж "Непоносимата лекота на битието".

Ново начало

"Every new beginning comes from some other beginning's end."

* * * 

"Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?" - А. Линдгрен

Пролет през февруари (този път наистина?)

Снегът се топи и ми се струва, че дишам по-леко - както винаги преди да настъпи онази френетична лекота, която идва всяка пролет, усещането, че всичко започва отново на неистови изблици, толкова лесно се променя, че сякаш се плъзга неконтролируемо по покривите с резки, сепващи звуци. Снегът се топи, и на мен това ми се струва като предсказание за нервност, жизненост, непостоянност и може би щастие, за задъхване, внезапност и близост. Пролетта е време за четене на поезия, защото човек има нужда нещо да звъни в него всяка нова пролет, има нужда от думи, с които да крещи колко много иска да живее. Снегът и тежестта се топят и искам да се затичам към тази пролет, да поема дълбоко дъха й и да скачам из локвите. Цялата пролет ще бъде наша, любов моя. Новата наша пролет. Не е ли прекрасно?

Пролет през февруари

Всичкият сняг е полепнал по клепачите ми, по косата ми, по устните и по пръстите, сякаш всичко тежи надолу с непреодолима белота, като клони, които ще се задушат под натиска, ако вали само още веднъж - ще се прекършат с рязко изпукване в студа. В студа всички звуци се чуват по-силно. Особено изпукващите.

Не мога да си спомня точно как изглежда едно дърво напролет. Не мога да си спомня колко точно високо е чистото небе. Не мога дори да си спомня какво точно се вижда през незамъглен, незаскрежен прозорец.
Не мога да си спомня какво красиво имаше в снега. Знам, че има нещо. Но спрях да го виждам, защото снегът полепва по клепачите и тежи. Тежи. Тежи.

Снегът се топи по два начина. С пролет и с галене с топли ръце в тъмното.
Няма пролет. Моля те, хайде да го разтопим всичкия.

Хайде да дишаме толкова топло, че скрежът по прозорците да започне да се стича на студени сълзи. Моля те. Искам да вярвам, че моите сълзи са топли.

Извинявай, че съм такава през зимата. Извинявай, че моля тебе за пролет. Все ми се струва, че си я сгушил някъде в шепите си или прозира през очите.
Все ми се струва, че заради теб лошото от зимата ще премине.
Февруари ще си отиде.

Януари

Самолетите, както винаги, си летят.
Снегът, както винаги, се топи. Бавно, както винаги.

Искам да се качим на самолет. Може ли?
Искам да дойде пролетта още утре. Може ли?

* * *

Страхувам се, че тази вечер няма да имам време да заспя, преди да трябва да се събудя.
Страхувам се, че ледените висулки ще се топят право в очите ми.

* * *

Нощем затварям очи, за да усещам липсата ти с едно сетиво по-малко.

* * *

"Пролетта неизменно ще ви прегърне".

* * *

Януари е.
Но последно, утре вече няма, нали?

Лепило

Има хора, които умеят да те докосват тихичко по вътрешната страна на кожата.

Има хора, които умеят да горят отвътре и да се сриват на прах.

Почти можеш да им повярваш, че световете и Вселените им не се срутват – просто за малко се тресат от смях.

Защото тези хора вече могат само да се смеят и да обичат.

Еднакво болезнено.

Има хора, които никога не можеш да изтръгнеш от себе си докрай.

Винаги остава нещо.

И когато мислите текат по вече гладката, завършена повърхност на съзнанието ти, усещаш остатъците като грапавина от засъхнало лепило.

Моментно лепило.

От тези, вечните.

Дето рекламите твърдят, че можеш да се залепиш с главата надолу от тавана с тях.

За обувките.

Но малкият шрифт казва да не опитваме това у дома.

Защото може да боли.

Много.

Има хора, които оставят грапавини по гладките повърхности на чуждите съзнания.

Има и други хора, които нямат свойството да са трудноизтръгваеми.

Тези хора имат удивително добра памет.

Това са хората, опитали да се залепят за тавана.

С моментно лепило.

За обувките.