вторник, 13 март 2012 г.

Писмо

"Обичаме дълго, живеем за миг."

Мили мои,

За първи път ви пиша писмо на всички. Имам чувството, че ще има да пиша още много писма до вас - заедно и поотделно, - както и досега съм писала. Това е хубаво, защото означава, че каквото и да се случва, няма начин да ви забравя. Означава, че винаги ще имам какво да ви кажа. 
Искам да сте щастливи, всички вие, защото е нечестно и неправилно хора като вас да са нещастни. Ако се учехме на най-важните неща чрез щастието, а не чрез болката, какво ли място щеше да бъде светът? Дали щяхме да го усещаме по-смислен? Мисля си, че жената, която със сигурност е живяла истински смислен живот, е Мария Магдалена - тя е имала шанса да измоли нечие щастие. Напоследък така ми се иска да можех да направя нещо такова, защото ако вие сте щастливи, светът ще бъде по-правилен. 
Когато човек има смисъл в живота си, не изпитва до такава изгаряща степен нуждата да си отговори на въпроса какъв е смисълът в живота по принцип. Но когато трябва да започнеш да се учиш отново да живееш, имаш нужда от отговора, за да имаш сили. Когато светът се срине на по-ситен прах, отколкото някога досега се е сривал, как откриваме начин да преживеем моментите на отчаяние и безсмислие? Не знам. Нямам представа, а имам нужда от отговора, както и вие всички я имате. Искам да вярвам, че има какво да се научи, какво да се каже, защото иначе къде отиваме ние? Човешкото съществуване се движи еднопосочно, поне доколкото ние знаем. Щеше да е различно, ако можехме да запазваме нещата в живота си. Да не си тръгваме от тях и те да не си тръгват от нас. Може би това би означавало да се учим от щастието, а не от болката. Или пък не. Аз дори не знам доколко тези думи са антоними. Пък и думите са парадокс - откъде можем да сме сигурни, че знаем какво означават? Досега толкова думи промениха значението си. Толкова много неща се случиха, а всичко в този живот се случва точно веднъж. И никога вече. Мисля, че затова човек в един момент успява да се научи да бъде сам. Успява да живее дори и със самотата си. 
Не искам да ви губя. Не искам да си тръгваме едни от други. Човек е способен да намери смисъл и в самотата си, и когато успее, е станал по-смислен сам по себе си. Но това, което липсва, може да се запълни само с обич, и без нея сме нищо, колкото и да сме смислени. Затова искам с вас винаги да се случваме заедно. 
Съжалявам, че в момента не мога да направя истински щастлив никого от вас. Това не означава, че ще спра да се опитвам. Или че ще спра да слушам. Винаги ще бъда тук - където и да съм.
Обичам ви.

Ваша Сиси.

П.П. Цитатът е от единствения човек, когото се надявам, че всъщност мога да направя щастлив в момента. Не е ли иронично? Но щом в света има ирония, значи трябва да има и смисъл.
П.П.2 Заради вас оценявам всичко, което ми се случва напоследък, запечатвам го до най-малката подробност. Сякаш отново, след толкова време, живея напълно. Благодаря ви.
П.П.3 Няма да съм аз, ако няма поне три послеписа. :)
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.