вторник, 9 октомври 2012 г.

Неадекватност

Винаги, когато искам да пиша, в главата ми първото изречение е въпрос. Често е незавършен въпрос, понякога дори не разбирам какво искам да се питам, но винаги започвам от някакво търсене.

Винаги започвам от някакво търсене. По принцип. 

Търсене на смисъл. Търсене (опипом) на нещо да затвори, да запечата това място в съзнанието ми, което за мен е емоционалният еквивалент на открехнат прозорец в топла стая през януари или на ококорена бездна.* Търсене на думи. Търсене на познаване. По дяволите търсенето, защо всички търсят същите неща? Не разбирам как търсенето може да е постоянно, а намирането винаги е временно. 

"Не знаю, не помню." 

(Това, че един човек е нестабилен, може да се потвърди със сигурност, когато дели Есенин и Ницше с няколко реда. Не искам да съм нестабилна. Отказвам да съм нестабилна. Но никой не се обича сам (перефразирам, вече Шмит), и как тогава се очаква да бъдем силни заради самите себе си? Боли ме главата и осъзнавам, че само Джойс може да напише красиво някакъв произволен поток на съзнанието, ама в мозъка ми май е каша от литература напоследък, затова от време на време звуча като вътрешен монолог на някакъв шибан символист, ама в българската поезия следващата фаза е пролетарската лирика, моля ви, разстреляйте ме в случай на употреба на думите "ние" и "мечта" в едно и също изречение, как стигнах до това, за Бога?)

От търсенето бях тръгнала май. Исках да кажа, че вече ми се повръща от търсенето. Затова трябва да започна да се държа, все едно вече нещо съм намерила. Трябва ми тласък от задължителност. Трябва ми да повярвам до костите си в необходимостта да направя всяка една следваща крачка. Иначе никога няма да я направя. Иначе ще търся там, където никой никога нищо не намира.

(Уморявам се от ненамиране. Умората има склонност да плаче в хорските ръце и да придърпва леко и настойчиво към някаква нежност, точно както към сън, сякаш да проявиш нежност ще бъде почивка от търсенето. Но това е като да спиш в час по математика - прощавайте ме, г-н Христов - ти умираш да спреш за малко, но търсенето на неизвестното никога не е преставало. И после трябва да тичаш, за да го настигнеш, защото то, търсенето, се движи напред и без теб - то, търсенето, е като времето и точно като него върви само в една посока, поне доколкото знам аз, физиката може и да е на друго мнение вече. Не ме интересува (не, не физиката, тя ме интересува), имам нужда от сън и нежност, понякога искам просто да му тегля една майна на това търсене. Но не може, не може.)

Търсенето. Дори не мога да намеря какво да кажа за търсенето. А искам да кажа нещо, искам да го рационализирам някак, за да престане да ми изглежда извън мен. Искам да разкарам гласчето с литературните бележки и скобите и умората. Не се получава. Може би дори не става дума за търсене, а за преодоляване. Но не ми харесва такъв поглед върху живота. Невинаги ми харесва да преодолявам, понякога ми се струва твърде близо до изоставям.

("Понякога ще идвам във съня ти..." Разстрел, "разстрел и след разстрела - червеи", докога ще ме стреляш и аз докога ще идвам насън и наяве?)

(Да бяхме си останали при вишните.)



_________________________
* Гледането е скучно, Фридрих. Да гледаш не е дори и близо до да се кокориш. Ако се кокориш твърде дълго на бездната, и бездната ще ти се ококори. 
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.