Липса (предимно на овце)

Отворих си блога да попиша и гледам, че са ми изчезнали овцете от фона - не знам защо. Ама в момента ме мързи да го оправя.

Имам ужасно разпиляни мисли, както винаги като съм под много стрес. Все едно всички неща се борят за кое да мисля по-напред, и накрая излиза, че не се замислям над никое. Изплашена съм за изпита, защото е плашещо един-единствен изпит да взима решения за теб. Това ме прави уморена, и имам чувството, че от много време не съм се наспивала.

От всичко, за което бих могла да пиша, съм се спряла на холандския хляб. Който е гаден. Сериозно, ужасен е. Не знам кой е стигнал до идеята, че хлябът трябва да е сладък, но го мразя. Все едно ядеш много безвкусен кекс... И ми се повдига леко от миризмата му. Боян сигурно би казал, че е защото тук всичко е сладникаво или нещо такова, ама не е така. Само хлябът е.

Помня как четох разказа на Михаил Вешим за "Френската връзка" и си мислех как трябва да се постарая това да съм аз, трябва да не оставям близостта между хората зад BG Buliding да изветрее. Ама не стана така. Хич не стана така. Приятелите ти не са ти същите приятели, когато са ужасно надалеч, или поне повечето не са. И аз толкова се омотах в собствения си живот, че започнах да пропускам части от техните. И сега се опитвам да наваксам, но е трудно. И ми е мъчно, че вече не е същото. Можем да наваксаме близостта. Ама по друг начин.

Аз така и не разказах за Париж. Бяхме много уморени, но там беше ужасно хубаво. Странно е, че град, който съм видяла за три дни, може да ми липсва, но ми липсва. Беше прекрасно въпреки сблъсъка на безумни крайности, даже понякога заради него. И като вървях, усещах колко стар град е това, колко много история е полепнала по первазите на огромните прозорци по украсените с орнаменти сгради. Откакто сме се върнали, поне по веднъж на ден в ума ми рязко се появява картина на едно от местата, където сме били. Искам да се върна. Някой ден ще.

Дано липсващите овце от фона са добра поличба, че не съм овца и ще си взема изпита. Примерно.

Потвърждение, че съм добре и непланирано оплакване

Все си мислех, че когато пропусна цял месец без да пиша тук, това ще е знакът, че този блог се е изчерпал. Само че сега не се чувствам така - струва ми се по-скоро, че всичко е наред през повечето време и затова нямам нужда да пиша. Толкова съм окей, че забравям, че си имам отдушник. Това е хубаво. Направих един клиничен тест преди няколко дни чисто от любопитство и излезе 6 (лошото е от 15 нагоре), което май е най-доброто за последните години.

Имам много блуждаещи мисли, за които нормално бих писала - например как съм отвикнала да мисля и говоря на чист български, без да вкарвам никакви чужди думи. Или как се радвам при мисълта за пътуването до Париж през декември. Или как навън тия дни мирише на зима. Научих се да готвя много неща напоследък, само че ми се иска да чета повече. Също съм малко притеснена за следващите изпити (които са през януари, ама аз отсега съм започнала). Най-вече бих писала за как се чувствам все по-отделена от България. Липсва ми да водя разни любими хора на чайната и да драпам нагоре по Витоша и да ходя напред-назад из София, липсват ми топлите чешмички и "Графа" и моето място зад червената тухлена църква. Ама има толкова много неща, които никак не ми липсват - сред тях повсеместната дискриминация по всевъзможни критерии, масовото разпространение на невярна информация по медиите, знанието от опит, че когато си в беда, ти е много малък шансът да ти помогне някой непознат. Най-вече цялостната безнадежност. Струва ми се сякаш всичко това няма да се оправи, защото е толкова дълбоко вкоренено заедно с лицемерното православие, национализма и доброволното невежество, че ако случайно си свестен човек, шансът ти е в това да се изнесеш възможно най-бързо и трайно. Не знам дали съм прекалено жестока или прекалено негативна. Обаче все по-малко искам да се връщам. С радост си тръгнах и ми се струва, че пак с радост ще си взема норвежко гражданство (примерно) и няма вече даже да се сещам за Волен Сидеров, националните телевизии или чалга-културата.

Или поне така ми се ще, ама леко ме съмнява. Все пак отидох да гласувам и още не ми е съвсем ясно защо.

Ами този пост отиде в доста различна посока от очакванията ми. В действителност мислех да се оплача как ми е криво, понеже ми почва цикъла, ама по недиректен и поетичен начин. Поне частта с оплакването я покрих. Мисля да го оставя така.

Палачинки

Започвам да имам хубавото уютно есенно чувство, дето навън е хладно, ходя с пуловер, пия чай и си обувам плетени чорапи вкъщи. Всичко е доста спокойно през повечето време - сигурно затова не съм писала толкова отдавна. Сутрин се събуждам и има кой да ме чеше по гърба и да ми прави кафе, преди да съм успяла да се измъкна от леглото (аз се измъквам от леглото изключително бавно). Което си е дефиницията на щастие.

Тази вечер ще вечеряме палачинки от готова смес и искам да отбележа какво велико изобретение е готовата смес за палачинки. Само я изсипваш в купата и добавяш вода и пльокваш по малко в тигана. Няма нужда да чупиш яйца внимателно или да мериш лъжици с брашно. Прекрасно е!

Говори ми се

Мисля, че е време да говоря за самоубийството, защото за него трябва да се говори. Няма да описвам целият си опит с клиничната депресия или с пристъпите на паника, защото това не е необходимо за целта на този пост, но ще разкажа нещо конкретно. Една нощ се обадих на човека, за когото тогава смятах, че разбира подобен импулс най-много, и започнах да разказвам какъв план съм измислила минути преди това. Естествено бях изплашена и плачех - не е много приятно да си представяш какво ще стане с тялото ти, когато го намерят потрошено след падане от четвъртия етаж (има го и моментът, където не знаеш дали падане от тази височина е фатално, което прави всичко още по-ужасяващо). Моят страх уплаши и него и той мълчеше през повечето от двайсетинаминутния разговор, но важното беше друго. Усещах, че мислите ми и идиотската ми идея как перманентно да изляза от депресията си не биват съдени, усещах също и че той ще бъде тъжен, ако умра. Оттам нататък се замислих, че има и други хора, които ще бъдат тъжни. И после - че за осемнайсетте години, които бях живяла тогава, съм научила твърде малко за света, за да си тръгна от него доброволно. И така нататък, и така нататък. Всичките напълно верни неща, които хората обикновено дават като причини някой да не се самоубие. Те, разбира се, не са винаги достатъчни. Има хора, на които им трябва много повече помощ. Онази вечер (а и по принцип) аз имах невероятен късмет: имах на кого да се обадя, успях да се убедя, че трябва да се обадя, но най-вече - дори и в най-лошите ми моменти любопитството побеждава всичко друго в мен и мисълта за знанието, което няма да имам, винаги ме отрезвя. Не всички хора имат нещо такова, което да им служи като котва и да ги спасява независимо от гледната точка, в която са заклещени в този момент.

И именно затова за самоубийството трябва да се говори, защото то е резултат най-вече от невъзможността да се измъкнеш от собствената си гледна точка, която в конкретния момент е изключително нереалистична и силно изкривена. Колкото и рационален човек да си по принцип, да победиш химически процес в мозъка си е трудно. Особено без лекарства, както беше в моя случай и както е в много други. Най-ефективният начин да измъкнеш някого от една-единствена ограничена гледна точка е с думи. С разговори или с книги, или с филми, или с песни, или с научни статии, или с блог постове. Защото думите водят до разбиране и разбирането води до съчувствие, и съчувствието прави света наоколо много по-огромен. Преди над две години учителят ми по история ми каза да запомня, че болката във всичките си форми има способността да научи хората на съчувствие и в крайна сметка да ги направи по-добри хора. Мисля също така, че за болката трябва да се говори, защото колкото повече разбираш нещо, толкова по-малко те е страх от него.

Това беше принципът, който всъщност ми помогна да се измъкна. Реших да преведа депресията в думи и да я разбера, и прочетох всичко, което успях да намеря по темата. Запаметих всички химически процеси, всички генетични и не-генетични причини, всички симптоми и имената на лекарствата. До края на целия процес на учене можех да напиша труд върху клиничната депресия. Някой ден може и да напиша. Но смисълът във всичко това е, че знанието - което за мен само по себе си е много важно - направи всичко много по-малко страшно. Говоренето по темата също стана много по-лесно, особено с всички термини, които замениха неспособността да си намирам думите.

Така че за депресията и самоубийството трябва да се говори, и знае, и разбира, и съчувства, защото това е пътят навън.

Имам още много да кажа или разкажа, но мисля, че това е основното и най-същественото.

И ако някой прочете цялото това излияние и му се говори, аз съм тук. Препоръчвам също така на този потенциален читател поемите на Уолт Уитман, особено "Song of Myself."


П.П. Като странична бележка, защото не искам да притеснявам никого, към днешна дата аз съм добре. И мисля, че ще продължа да бъда добре за в бъдеще. Не смятам, че трябва да се притеснявам за ново пропадане и нов епизод на депресия, защото се чувствам стабилна както емоционално, така и физически. Това идва най-вече от факта, че съм успяла да набия в дебелата си глава колко е важно да не се оставям да гледам на нещата само от един ъгъл и да се следя да не го правя. Занимавам се с наука и имам шанса да зная и да разбирам все повече. Имам близки хора. Умея да бъда и сама (отново съм се научила) - а то е важно умение. Като цяло, справям се добре.

П.П.2 Както е лесно да се предположи, този пост беше провокиран от смъртта на Робин Уилямс, която ме прави много, много тъжна. Не знам точно какво да кажа за самия него, освен че с един от неговите филми започна частта от живота ми, в която срещнах най-близките си хора, научих ужасно много и за първи път намерих някаква собствена идентичност.

Лято

Хубаво ми е. (Още съм малко слънчасала, ама това не се брои.) Днес валя дъжд и това беше хубаво - звука и мириса му още повече. И играхме Dark Souls и това също беше хубаво, особено драконите. Мързелът и той е хубаво нещо през юли. Даже гадната пица от павилиончето беше хубава, освен киселите краставички. Хубаво ми е и чак се плаша, че много хубаво не е на хубаво, ама тая мисъл дотук не ми е помогнала нито веднъж.

Как мислиш - да те чакам ли?


"... Those who are so deeply connected that they are broken to the world around them..."

Десетминутно писмо

Слушам те колко си преливаща с всичко и съм толкова щастлива за теб, защото знаех, че нещата ще се развият така. Дори не зависи до голяма степен от какво точно се случва около тебе - ти просто си слънчева. (До ден днешен не мога да повярвам с каква лекота ме извади от нормалната ми черупка.) За тебе сякаш всичко се случва повече и по-силно, и аз знам какво е чувството - трудно е да се забрави - но при мен отдавна не е така. Не съм сигурна дали това е лошо, но имам моменти, когато се чувствам виновна към себе си и към теб, защото се държа сякаш моето тихо съществуване е правилното. Не мога да знам дали е. Ама едва ли. Ако има нещо, което съм научила в последните години, то е да не си мисля, че съм разбрала нещо. По принцип съм уверена в интровертната си същност и колко е ценна тя, но сега те слушам и се чувствам толкова малка пред тебе, която успяваш да поемеш цветовете на всичките хора около себе си и да ги разхвърляш обратно върху всичко. И това е нещо много, много трудно, а ти сякаш го правиш с такава лекота, че не го осъзнаваш. Седяхме веднъж в Чайната с един друг такъв тъмен персонаж като мене и си говорехме как е възможно да си влюбен за кратко или за дълго, за десет години или за десет минути. И аз му казах, че точно в тези десет минути съм безумно влюбена в него. И се порадвахме на десетте минути. Когато започнеш да говориш за как си ужасно щастлива и ужасно тъжна едновременно и не искаш да си тръгваш, усещам нещо много подобно към теб. За няколко минути съм влюбена в теб и в способността ти да чувстваш всичките неща. Не знам дали в момента не пресичам някакви линии, защото последните месеци са ме научили да бъда безрезервно честна, което още не съм решила колко добро личностно развитие е. (Във всеки случай ме вкарва в леко абсурдни ситуации.) Но понякога не мога да те повярвам, всеки път ме изненадва колко си ярка. Много се радвам, че обичаш новото място. При мен е много различно. Много по-тихо. Пастелно. Понякога даже имам чувството, че чакам за нещо, но не мога да разбера какво. Ама не се случват много неща. Не съм нещастна, но не преливам от щастие и вълнение. Започвам малко да приличам на този град, неоживена, подредена, с малки изблици на енергия в по-слънчеви дни. И затова съм щастлива за лятото. София е цветна като тебе. Сигурно затова я обичам толкова много. Искам да си спомня.

"Tomorrow... might become anything. But today the winter world is full of colours."

П.П. Помниш ли как си говорехме за хората, които се появяват в живота ти и имат много по-драстично и огромно влияние върху личността ти, отколкото осъзнават? За мене ти си от тези хора. Най-много.

Полуписмо

Ти си прав. Отново си прав. Напоследък толкова често си прав за мен и грешиш за себе си. Хубаво е, че не се притесняваш, че ще ме нараниш. Позволява ти да ми казваш истината. Позволява ти да ме стреснеш, когато имам нужда. Добре е, че мога да се видя през теб. Иска ми се да мога да ти върна това, надявам се, че успявам. И съм ти благодарна за безкрайното ти търпение. А знаеш ли, като ти писах това последното писмо, си мислех, че ще бъде окончателен край и оттам нататък - кой каквото успял да запомни, - но не се оказа така. Много се радвам, че не се оказа. Това сега е моят вариант на твоите неизпратени писма, защото знам, че никога не четеш тук. И по-добре...

Знаеш ли какво ми хрумна - проблемът ми не е в прилагателните, нито в страха, нито в промяната, нито в стагнацията, нито в начина на мислене дори. Проблемът ми на фундаментално ниво е същият като твоя - намирам се на кръстопът. Не съм сигурна какво искам да правя със себе си. И мисля, че ще последвам съвета, който дадох на теб, когато водихме този разговор. Засега няма да взимам решения и няма да избирам пътечки. Осъзнавам, че така някои пътечки ще се затворят, само че не чувствам, че това ще бъде лошо. На този етап не искам да позволявам на външни хора да ме насочват накъдето и да било, дори и в много малка степен. И целият този размисъл е доста егоистичен. Ама нямам желание да се опитвам да го променя.

Днес имах много хубав ден. Много навън и много слънце и много шумолене и много въжена люлка и много прегръщане и много сандвич с шунка със сладолед и много гледане през клоните и много звуци и много тичане. И не искам да взимам решения - искам просто повече такива дни. Искам хубаво лято и да отидем на Рила. Харесва ми да нямам дефиниции за нещата. И тъкмо започвам да се движа и да се радвам и да пътувам.

За хубавия си ден мисля да ти разкажа и някъде, където ще прочетеш.

Но трябваше да излея това. Дори и да не успях да използвам точните думи, защото точните думи отдавна не идват при мен. Само че днес не ми дреме как звуча и дали някой разбира правилно или погрешно.


Като си дойда в София, ще пием от чудесния чай и ще намерим стари сгради и ще ме заведеш да слушаме джаз и ще пием от всички чешмички, защото тук няма никакви чешмички. И вече е малко късно и ще трябва да стана рано и да уча по биология и имаше голяма пауза между този параграф и предния и сега е два без десет и Докторът тъкмо си намери нова спътница и аз не съм ти разказала съня си с яркозелената планета, ама той ще ти хареса много, щото е фрашкан със символизъм, а пък на изпита за литература в Софийския някакъв пич писал, че Вапцаров убил баща си с мотика, а на мен ми свършиха макароните, както и студения чай, липсваш ми и мисля да ти купя някакъв подарък, като си идвам лятото, ще ми се да можех да ти покажа Амстердам, там паветата са живи и има най-вкусния хотдог, а насред парка има една синя чайна и ние седяхме там на пейката като две невероятности и тогава мина едно малко куче, а улиците бяха криви и се навеждаха да ни погледнат, купих си една красива метална кутия и тя беше пълна с бонбони и сега в края на май може пак да отида и да го видя напролет, ако дотогава продължавам да съм смела и нерешителна, не ми се спи но може би вече спя и исках да ти напиша сериозно писмо но не се получи защото е наполовина писмо до мен самата защото всички писма до теб са писма до мен самата защото ние сме толкова същия човек че не забелязваме че понякога всички хора са като нас и казвала ли съм ти че някога си мислех как обичам е прекалено слаба дума а днес си мислех как ще е много хубаво ако изобретят една малка камера която ти стои в мозъка и можеш да мигаш и да снимаш каквото си искаш точно както го виждаш а той ми направи кафе и не знам вече и ще видим на сутринта или като цяло някоя сутрин.

Безцветно

Опитвам се да гледам на нещата от добрата им страна. Преди време някой ми каза, че имам негативен поглед върху живота (предизвиквайки мини екзистенциална криза, която продължи няколко дни). Старая се това да не е вярно, но е също толкова зле да имаш изцяло позитивна перспектива, защото противно на всички "вдъхновяващи мисли", които плуват из интернет, рано или късно се случва нещо, което няма silver lining. И успех тогава с оптимизма. Но е много трудно да виждаш живота си реалистично. Изисква да умееш редовно да си представяш, че не си себе си, че не чувстваш чувствата си и не мислиш мислите си. Още се уча на това и малко се съмнявам, че изобщо някога ще се науча напълно.

Скучно ми е. Имам много хубави неща в живота си в момента, но това не отнема скуката. Наскоро говорих с отражението си в леко по-екзистенциалното и малко нетрезво огледало и той ми каза "Сигурно си ужасно отегчена". И аз го излъгах, че се справям с отегчението, защото не исках по инерцията на това да си призная скуката да отрека хубавото. (Или може би ме беше малко срам пред него.)

Ама ми е скучно. Този град е тесен. Струва ми се, че и умовете на повечето хора, които срещам, са тесни. Знам, че не бива да ги съдя така. Знам, че може би не съм права. Но не мога да завържа приятелство, защото буквално и метафорично не говоря същия език с никого тук.

Минава ми през ум, разбира се, че не мога просто да седя и да се оплаквам колко съм отегчена. Старая се да реша проблема и опитвам нови неща. Навивам се на всичко, което ми се предложи като възможност - от това да обясня на група немкини как са свързани двете полукълба на мозъка им до да опитам кисело мляко с кетчуп (върху филия). Заговарям хората. Понякога се случват интересни разговори. Разхождам се. Имам нови очила с розово-жълти рамки. Купих си ароматизирани свещи от Икеа. Опитвам се почти успешно да правя йога. (За това последното се чувствам леко като идиот, излъган, че може да си реши проблемите, като си качи глезена зад врата - и въпреки че това е доста забавно решение на някои проблеми, ми е ясно, че няма да достигна до духовно просветление, правейки шпагат... Но поне няма да ме болят раменете от много висене пред компютъра.)

Най-лошото не е, че ми е скучно. Най-лошото е, че скуката ме кара да се чувствам тъпа. Сякаш ставам по-малко креативна, по-малко наблюдателна... по-малка.

И писането не помага особено. Защото се чувствам сякаш съм изписала няколко параграфа неоригинален, безинтересен, безсмислен текст с банални думи и тривиални проблеми. Трябва да измисля начин да се справя с това.

Защото се харесвам все по-малко.


П.П. Липсвате ми. Всички ми липсвате. Вие ме правите пъстра. Вие ме правите непрозрачна. И не ми стигат няколко реда през една-две-три седмици. Не ми стига да знам само контурите на това, което става в животите ви. Искам да ви видя и искам да ви прегърна и искам да се чувствам като човека, който съм около вас. Обичам ви.

Случайна равносметка

Минало е безумно много време, но все още имам моменти, когато ми се пуши - много съм нервна, искам да се разсея, или просто е много късно и съм в това особеното състояние. В моя защита, здравият ми разум продължава да надделява (колкото повече вредни навици успея да елиминирам, толкова по-добре, нали?). Тук е един и пет през нощта и аз съм си пуснала "Do I Wanna Know" на repeat, защото защо не, и се правя, че зазубрям статистически тестове и фазите на ранното човешко развитие едновременно. Това да учиш посред нощ 11 дни преди изпитите е някакво ново ниво на студентска ексцентричност. xD (Иначе пък умирам от глад, но сме омахали всичката храна освен някакви солети - това вече си е направо класическо. Нямам и пари за нови очила... абе миткотаралежковски истории.) Не мога да реша щастлива ли съм, или не съм щастлива, понеже дефиницията на щастие много отдавна започна да ми бяга, та затова сметнах за добре просто да спра да се питам. И без това важните неща в живота ми май не показват много силна причинно-следствена връзка с това дали аз си мисля, че съм щастлива - противно на твърденията на позитивната психология (колко са ми тъпанарски часовете по терапевтика не мога да започна да описвам). Та да. Достигнах до това много зен прозрение. (Ще ми се на мене да имах зен прозрения.) В заключение, поне не пуша цигари. И ходим на дълги разходки из квартала (горкичкият ми мързелив рошляк, само го разкарвам напред-назад, за да се радвам на патиците в езерото). И пиша поне по малко (с по много странични мисли в скоби обаче). Това е добре. Браво на мен.

Ние сме абстракции, когато не сме си под ръка

"Там някъде, дето е една бездънна яма от коридори и прочие..."

Откога не бях слушала симфонии? (Стой. Спри.) Не съм слушала музика от толкова време - никаква музика, ако не броим саундтраците на разни игри. Слушам "Новият свят" и чакам (Чакай.) да дойде частта, където винаги си представям, че бурята свършва рязко и слънцето се разсипва над земята, към която отива корабът. Винаги усещам облекчение, когато я чуя, сякаш аз съм на този кораб.

Тези дни много си мисля за музика и за метеорологични условия май. Тук времето е ту слънце - ту дъжд. Аз май много се влияя от времето. Усещам пролетта да идва и й се радвам, въпреки че нямахме истинска зима.

Объркани са ми мислите и не мога да ги подредя сама. Искам да пиша, но мога само да говоря. Минава много време?


(Хаос и Deep Purple.)

Отказвам да кажа "Доволна съм, но не съм щастлива"

От време на време ги имам тези моменти, в които поставям под въпрос кажи-речи всяко решение, което съм взела в живота си. Слагам реалността паралелно до хипотетичните неща, които биха могли да бъдат различни, и започвам да сравнявам и да обмислям дали няма крещяща необходимост от промяна, която не мога да осъзная поради слепия си страх или някаква друга еднакво тривиална пречка. Някои промени не зависят от мен. Други е почти невъзможно да се накарам да приема, че зависят от мен.

И ми се струва, че не съм тръгнала нищо да променям, каквато и да е ситуацията. Не, че се чувствам особено щастлива с изборите си. Не, че ежедневието ми не ме уморява по тегав и еднообразен начин, различен от смислената, изпълваща умора. Не е и че е особено ужасно, даже никак не е. Имам си моментите на тиха радост.

Но може би просто ми липсва размаха и мащаба, които са присъствали преди. Винаги съм вярвала, че мога да живея тих, спокоен, малък и щастлив живот. До някаква степен още го вярвам, но не напълно, защото дори и в представите ми за това винаги има поне един аспект, който е огромен, който е по-голям от мен. Защото в момента се чувствам, сякаш съм ограничила живота си до себе си. Нямам влияние върху външния свят и външният свят няма влияние върху мен. (Дори не чета новините, да му се не види, въпреки че това е малко различен вид свързаност със света.)

Затова често ми липсват нещата, по-големи от мен. Приятелствата, които са като че ли "on hold." Театърът (леко изненадващо понякога). Да имам някаква кауза - някакво убеждение, което излиза извън моите собствени рамки - рядко осъзнавам, че изобщо изпитвам такава необходимост. Липсва ми дори да ставам безумно рано, недоспала, и да минавам през деня си на горивото от четири кафета, вършейки 349 неща едновременно. Липсва ми самата дейност.

Което пък само иде да покаже, че вероятно нямам дори и малко правилна представа за себе си. Никога не съм осъзнавала, че съм имала у себе си тези неща, които сега липсват. Не съм се виждала като човек, който не може да живее без постоянна действеност. И вероятно не съм такъв човек. Мога да живея тихо, без да се разливам извън собствения си малък контейнер. Но не съм сигурна, че мога да бъда щастлива със себе си така. Не и без нещо извън самата мен.

Do you feel the Roughly-Semi-Anual Awkward Talk approaching again? Because I do...

Or I could kick myself in the figurative balls and quit being a wuss about stuff.

Понякога се чудя какво по шибаните дяволи не е наред с мен.

А утре ще има дори и кафе

Някои дни не обичам особено да съм човек. Струва ми се като малко тегаво занимание. Събуждаш се и няма кафе, косата ти е бледооранжева заради неуспешния ти опит да я направиш червена, навън няма сняг, а стаята е толкова тясна, че има само един начин, по който можеш да седиш удобно, а пък сесията започва след два дни. Поради всичко това ти трябва да станеш и да започнеш да функционираш и да си проверяваш имейла. Правейки закуска.

Но може в края на същия този ден да се случи да се сместиш на същото това единствено удобно място с някого, с когото много обичаш да се сместваш, и да гледаш филм с Джим Кери, в който Джим Кери е по-тъжен, отколкото смешен. И това те кара да чувстваш всичките неща, както биха казали някои писатели (чиито книги като че ли са заели постоянна позиция в съзнанието ти, за да те подтикват да вършиш и подаряваш). 

И така, говорейки за себе си във второ лице, за да се усетиш част от въпросното човечество, си даваш сметка - когато вече е два и петнайсет сутринта - че трябва да те е направо срам от себе си, задето може някога да ти стане тегаво от бъдене, когато имаш с кого да гледаш филми, цяла една още неизгоряла крушка, директен влак до Амстердам, плюшена панда, нарастващи знания по статистика и недоизмислени планове за магистърска степен в Япония. Примерно. 

Това, което искам да кажа, всъщност е, че умората е нещо нормално, но най-лошата й страна е, че ми пречи да се спра малко и да обърна внимание на всичко крайно не-прозаично и не-тривиално, което би я облекчило със самото си съществуване, и е много хубаво, когато взема да се сетя, затова трябва да го правя по-често. Ама е прекалено късно, за да успея да го кажа в по-малко от три параграфа и с изречения, по-кратки от четири реда. 

Хубаво е да се чувствам благодарна в края на ужасен ден. 

Личностна анти-криза

Както обикновено, прекалено много неща се случват в този град. Липсваше ми и не ми липсваше едновременно. Тук съм друга - нервно и приятно друга. Само че за първи път откривам проблем в това да бъда две неща едновременно. Явно (и всъщност логично) не можеш всичко да съчетаеш и задържиш в себе си. Изборът е малко по-труден, отколкото очаквах, но не е като да имам колебания. Чувството да съм нервно и приятно друга за малко не е достатъчно, за да ме промени. Отдавна знам, че трябва много повече, и е идиотско да опитвам да се самозаблудя, че това не е така. Другостта ще премине. Пак ще си бъда аз и тогава ужасно ще искам да си тръгна, за да си бъда аз на спокойствие. (Това прави ли ме ужасен човек?) Иде ми да кажа, че не мога да водя два живота, но не знам дали това е истина, може би просто не искам. Но харесвам коя съм и посоката, в която се движа. Не искам да я променям, след като едва съм започнала да се чувствам стабилна. Нямам силите за това. Нямам.