събота, 13 октомври 2012 г.

Неоткритото докрай

На Запад е изграден вековен навик хората да се страхуват от себе си. Отпуснем въженцата на душите си малко и хайде - автоматично се включва лампичката на съмнението, на несигурността - дали пък това, което правим, не е забранено? Дори когато това не ни спира, пак действаме със съзнанието, че може би нарушаваме правило; дори когато не ни интересува какво нарушаваме, пак не разбираме, че границите са условни, въображаеми понятия като линията на хоризонта. Там няма линия. 

Грехове и камъни, добро и лошо (колко безкрайно неточни са тези две понятия), кратко време и празни животи, самобичуване и осъждане, всички тежки неща, които не можем да се откажем да носим, ограниченост и, по дяволите, бързо хранене. Необяснимо е понякога защо си го причиняваме. А моментите, в които е обяснимо, са просто такива на замъглено зрение. 

Струва ми се, че източните хора знаят нещо, което нашата цивилизация, нашата "класическа" философия, така и никога не е разбрала. Те знаят, че истинските граници са инстинктивни и не ти ги налага никой. Знаят, че отговаряме за постъпките си, и това (вместо да ги плаши) ги освобождава. Знаят и разбират, че приключилото и неизбежното няма да се променят, независимо дали плачем и ритаме. Знаят, че нашите присъди нямат сила. Знаят, че всичко, което вършим, е свещенодействие - от изяждането на купичката с обяда през разбиращото споглеждане, та чак до обичането и умирането. 

Това просто и неосъзнато знание е единственото лекарство за ужасната, уморителна болка над диафрагмата. Не можеш да постигнеш спокойствие, без да разбираш какво представлява то. И след като го разбереш, трябва да го приемеш. Но приемането е отказ от въображаемия контрол, така, както и от въображаемите граници. Това ни спъва. Това ни пречи. Веднъж надскочим ли страха от собствените си пориви, собствената си личност, собственото си знание, ще умеем да мислим без линии и хоризонти.

Това търся. Това откривам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.