четвъртък, 2 август 2012 г.

Поглед от Луната

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Няма по-самотно нещо от градовете. Вървиш, а хората бръмчат (привидно?) безсмислено из нещо, което едва ли се вижда дори от Луната, защото градовете са светулки, които не са смазани от всемирното безмълвие, само защото не го осъзнават. Това, което прави градовете самотни е, че са пълни с хора. Ако в един град живееха само двама души (както понякога ни се е струвало, особено през лятото), той никога не би могъл да бъде самотен. Любовта към град е любов към самотата – към това, което виждаш само ти, това, което прави града само твой и което никога не би могло да бъде разбрано. Всичко друго са просто хора, необходими, защото самотата в тишина е непосилна.

Никога не обичайте в красиви градове. Така вечно ще съжалявате, когато останете с тегавата непоносимост да се разходите по красивите им улици, подобна на непоносимостта към собственото тяло, когато самата ви кожа е напомняне за нечие докосване. Разкъсване между душа и тяло. Разкъсване между място и спомен. Разкъсване по дължина между ребрата и през стомаха, като със затъпен касапски нож.

Никога не обичайте в красиви градове. Единственото, което ще остане от самоуважението ви, ще се свежда до отказа да пиете антидепресанти и приспивателни.

Никога не обичайте в красиви градове. Има опасност да си помислите, че е най-красивата любов в живота ви. Дори всъщност да знаете, че любовта не подлежи на степенуване.

Никога не обичайте в красиви градове. Човек се отучва да бъде самотен. Още по-лошо, отучва се да бъде циничен. Няма нищо по-тъжно от влюбен циник. Вярвам, мили мои влюбени циници, че в живота на всеки човек е отреден минимум от едно лято любов в красив град, а безкрайни и самотни са зимите, и най-безкрайни са точно когато си мислим, че свършват. (Не ме съдете, имам сезонна депресия.)

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Но го разбира единствено когато е бил влюбен заедно с някой друг. Любовта към град не е нищо повече от неволни, остатъчни представи за обич към други хора и към себе си, която не може да просъществува. Градовете са просто местата, където тълпите от самотници вкупом си пожелават някой да ги накара да се престрашат да обичат отново, но всеки от тях разбира само собствената си тиха молба. Затова хората живеят в необятни градове, нищо, че те сигурно не се виждат дори и от Луната – сигурно просто чакаме да умрем с осъзнаването за великото, всемирно безмълвие.
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.