четвъртък, 23 август 2012 г.

Охлюв

Просто пиша, най-после просто пиша, и искам да пиша естествено и несвързано, без да мисля, без да знам дали някой чете, просто да пиша все едно крещя.

Порцеланът по лицата се разпуква и стъклото по очите се забива дълбоко в зениците, но катарзисът го няма, нищо не олеква, нищо не изчезва, никой не те докосва и всичко е напразно, някак срамно, като гол охлюв, бездомно и лишено от тъжна красота. Чувствата са голи охлюви. Затова не обичам да плача, но когато запазиш черупката, се свиваш вътре на кълбо и болката тече във вените като инжектиран портокалов сок, бавно, киселинно, разяждащо. 

(Когато признавам, че боли, казваш, че съм прекалено емоционална. Когато крия, казваш, че трябва да започна пак да чувствам. И никога не следваш собствените си съвети. А аз дори не се ядосвам, само се отчайвам, само съжалявам. Ти си третото ми съжаление. Не това беше начинът, по който си представях присъствието ти на смъртта ми. Не като съжаление.)

Да бъдем, да бъдем е целият номер, но често човек не може да бъде достатъчно. Нито заедно.

Всичко се сменя, тече през мен като електрически шокове, от тези, дето карат спрелите сърца да започнат да бият отново. Гняв и отчаяние и любов и объркване и носталгия и надежда и може би полудявам а може би просто е топло дори и нощем когато се втренчвам в небето затворено зад прозореца.

Ако умра в съня си, искам да съм погледнала към небето точно преди да затворя очи. 

Зелените хапчета намалят пулса ми и някак си не мога и не мога да престана да слушам дишането си с искрен интерес дали ще спре, но ако спре, няма да съм дочела нито "Незнанието", нито "Переландра", нито дори "Майсторът и Маргарита". Пък и искам още поне по веднъж да ме вали дъжд, да правя секс и да пия чай, та затова знам, че имам още да подишам. 

Въпреки празнотата, копнежа и незнанието. 

Знам, че трябва да живея, защото по някакъв нелогичен, но сигурен начин дори фактът, че притежавам плюшена крава е доказателство за задължителния характер на живеенето, както и несменената скъсана струна на китарата ми, а пък може би това са само налудничавости, генерирани някак от хиперактивното движение на пръстите ми по клавиатурата.

Понякога просто не съм добре. Имам нужда от помощ, когато от твърде много слабост и голи охлюви се давя, подпряна на тоалетната чиния. Само че никой не получава истинска помощ в тези моменти. Има няколко неща, които човек винаги прави сам - сред тях са умирането и повръщането. Затова е полезно въпросният човек да легне по гръб на хладния под на банята, да диша плитко и да чака промяна. А по-късно може вече и да помоли за най-простичката лъжа, която хората си дават - потвърждението, че всичко е наред - за да може да поспи. 

Иначе го тормозят натрапчиви мисли, комари и халюцинации. 

Не съм щастлива.

Но съм жива, мамка му.

Всичко се променя. Светът е изтъкан от краища.

Може би даже всичко е напълно безсмислено.

Емоционална криза или апатия, не мисля, че е чак толкова важно.

Най-тъжното е, че след дъжд има приблизително еднакъв брой премазани охлюви с и без черупки.

Понякога си пожелавам нещата да са прости. А може би те са много по-прости, отколкото което и да е човешко същество може да понесе. 

Сигурно затова продължаваме упорито да умираме и да повръщаме сами. 
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.