сряда, 2 май 2012 г.

Носталгия в бъдеще време


Трябва да се скъса нещо,
нещо да се промени.
Сякаш хванати сме в клещи,
сякаш Господ ни вини.

За да се родим отново
и да оживеем на инат - 
вик за живот, че сме народ
и част от този свят...


Помните ли това предаване? Спряха го през 2004-та. Беше част от детството ми - заедно с "напредъка", "прогреса", масленките във фурната зад ъгъла, ръждясалите люлки, панелните блокове, Петър Стоянов, инфлацията, надеждата, че новият век носи нещо прекрасно, нещо, което ще промени живота ни на всички, най-вече на моето поколение. Разбира се, преходът се проточи безкрайно. Въпросното поколение не помни нищо друго, освен "прехода", който така и не е свършил, защото ние тук винаги сме в преход, винаги се стремим към нещо - към комунизма, към светлото бъдеще, към демокрацията, към Европа (интересно, къде смятаме, че сме, ако не в Европа?), към края на икономическата криза. Ние сме народът на надеждата, на илюзиите, на самотата зад прозорците с олющена дограма, на чушкопека, БНТ и сълзите. Ние живеем всеки в своя свят - някои преди десети, някои в страх, някои в безразличие, някои в панелка, някои с идеята за момента, в който ще емигрират и няма да се върнат повече, а някои просто в пост-социалистическия реализъм на поредната надежда - или в примирение. 

Аз съм от тези, които ще си тръгнат. Даже от тези, които отричат идеята за привързаност към държава изобщо, защото, да си го признаем, тя е глупава идея. Но винаги има нещо. Може би са спомените. Може би е това, че когато растеш някъде, сякаш малки нишки от това място се вплитат в теб, в същността ти, независимо дали го искаш или не. Може би са хората, всички тези непознати по улицата. Може би е осъзнаването, че може би там, "в чужбината", няма да има с кого да говориш на своя език. Знам, че аз ще съм от тези, които пишат за страната си, но не живеят в нея. Пишат за страната си, както се пише за стара любов, която няма да целунеш или изобщо да видиш повече. Дори не истинска, а просто спомен за любов или любов към спомен. Аз ще съм от тези, които искат да заминат и ще заминат, но нещичко пак ще остане. Дори това нещичко да е просто знанието за факта, че още има части от "Клуб НЛО" в YouTube. Защото където и да отидем всички ние, които сме се запътили да търсим нещо, да бягаме от нещо или просто да се махнем, някъде винаги ще я има България.
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.