петък, 28 декември 2012 г.

Чакам да ме няма.

Когато между мен и това, което съм била, има море. Моретата, чела съм, са най-непреодолимите бариери, най-огромните и най-окончателните. Не можеш да преминеш назад през морето, ако никой не те чака там. Оставаш на новия бряг и най-много да обичаш да слушаш звука от вълните.

Чакам да ме няма.

За да мога да повярвам, че животът е различен. За да видя колко повече е от това, което някога съм си представяла, че ще бъде. За да станат всички неща, които никога не са ми минавали през ум. 

Чакам да ме няма.

Тогава вече няма да имам избор - просто ще трябва да се променя. Защото тогава всичко ще бъде нов бял лист. Нови неща ще трябва да се случват. Нова ще трябва да бъда.

Чакам да ме няма.

Защото понякога всичко, което можеш да направиш, е да си тръгнеш. Или избягаш.

Чакам да ме няма. 

Представям си го толкова ясно, сякаш всеки момент ще стане, въпреки че знам, че няма да има нищо общо с това, което си представям. Някои неща дори не се опитвам да ги мисля. Те ще станат така или иначе, всичко ще се нареди така или иначе. Чувството на неизбежност е плашещо, но и някак си те освобождава от това да трябва лично да натиснеш голямото червено копче. То е вече натиснато. 

Чакам да ме няма.

Просто защото не бих могла да живея, ако не преобърна живота си. Защото този сякаш не е моят живот.

Чакам да ме няма.

Защото има специална част от мозъка само за надежда.

Чакам да ме няма, и въпреки това се надявам нещо да остане. Нещо в мен от теб и нещо в теб от мен, бих казала най-банално, ако не знаех, че това нещо така или иначе няма как да се изтрие. Всъщност искам просто да си тръгнем, без да си тръгваме. Да ни има, въпреки че ни няма. Всичко да си е същото, нищо, че се е променило. Може би всички точно това искат.
Публикувано от

2 коментара:

  1. Ema Aurora28 декември 2012 г. в 16:57

    това е много тъпо. чакай си, чакай си докато животът те подминава.

    ОтговорИзтриване
  2. Sabina29 декември 2012 г. в 5:48

    Този път, само този път, няма да обясня защо това не е каквото имам предвид.

    ОтговорИзтриване

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.