сряда, 28 март 2012 г.

Огледало

Напоследък думите като че ли имат повече сила от обикновено. Сякаш онези значения, които те трябва да носят, но парадоксално прикриват, прозират много по-ясно. Затова се разплаквам от думи. Искам да можех и да плача с думи, но няма кой да ги чуе, защото на тази планета умираме сами по много пъти. (И не, Господи. Съжалявам, че ще го кажа, но само хората могат да правят човек не-сам. Защото няма толкова значение, че ще ме чуеш, а по-скоро, че няма да кажеш нищо. Че няма да подържиш ръката ми, когато заспивам. Наречи ме незряла, но от такава помощ имам нужда.) Някак си става така, че разбирам всички думи, но не мога да измисля как да се превърна в дума, която може да бъде разбрана. Сигурно затова вече май не разбирам самата себе си.

Сутрин, когато поглеждам в огледалото над мивката, виждам непознато лице. Сякаш тялото ми е станало далечно и не изпитва самота. Сигурно е защитна реакция - тялото е способно на такива, както е способно и да извърши механично нещо, което душата, ако беше (като преди) едно с него, не би позволила. Оттам идва невъзможността ми да повярвам, че съм аз в огледалото, мисля. Но не е това, което Кундера описва, въпреки че разбирам и него. (Този човек има прекалено голямо влияние върху мен понякога.) Различно не-разпознаване е - като с друг човек. Поглеждам лицето й и го променям: слагам върху него моя грим, подреждам косата си по начина, по който аз я нося. Започва да прилича на мен. Държи четката си за зъби като мен - нарочно го правя. Но ми е страшно да я виждам всяка сутрин. Затова вечер избягвам огледалата. Но усещам разликата, без да я виждам. Това дори не са моите ръце. Треперят като моите. Само когато се отпусна напълно, когато полунеосъзнато протягам ръце да погаля нещо, което го няма там, тогава тези ръце са моите. Тогава знам, че това не е нечие чуждо тяло, защото тогава то е самотно също като мен. В тези моменти на всичко, което съм, му трябва топлина. Всякаква топлина.

Може би не. Може би всъщност човек може да живее така - в празното пространство. Може би не е необходима тази гравитация, която търся. Това би обяснило факта, че всеки път, когато си кажа "Нямам сили. Не мога повече" се оказва, че всъщност мога. Че някак всичко продължава, въпреки че по всякаква логика досега трябваше да съм изгубила способността си да ставам сутрин, за да видя непознатото лице в огледалото, заедно със способността си да използвам каквито и да било думи - разбираеми или не.

Понякога все още ми се струва, че трябва да се събудя от кошмар, че трябва само да намеря едно-единствено доказателство, че това не може да се случва наистина, и тогава ще отворя очи и ще видя, че светът още е цял. Това е най-тежкото. Но разбера ли окончателно, че съм будна, всичко това ще бъде безвъзвратно преживяно, а аз ще бъда безвъзвратно жената, която виждам в огледалото - защото тя е жена. А аз бях дете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.