петък, 16 март 2012 г.

Любов

"Beloved, let us love one another: for love is of God; and every one that loveth is born of God, and knoweth God. He that loveth not knoweth not God; for God is love" (1 John 4:7). 

Това винаги е последното място, където човек поглежда. Странно е, че тези думи всъщност ме успокояват. А попаднах на тях случайно. 

Тъжно е, когато никой не чува твоята музика. Трудно е да разбираме думите си, защото думите са объркващи и значат неопределени неща, ако не внимаваме. Когато чуваш нечия музика, това е същото, като да разбираш истинското значение на думите на този човек. Това е "да познаваш". Имам нужда да бъда познавана и чута. Но е толкова трудно, когато знаеш, че умората, която чувстваш, е единственото смислено нещо в живота ти, разсъблечен, безтегловен и самотен сред безмълвната ти истина. Страх те е от всяко докосване по отломките ти. Страх от това, че никой не чува, никой не познава, никой никога вече не би могъл, защото неспособността да създаваш щастие те осакатява и слабостта ти се поддава на прости, недостатъчни неща като сълзи, защото спомените в образи, звук и топлина болят като забити в клепачите и връхчетата на пръстите ти. Но знаеш, че се нуждаеш. Имам нужда да бъда разбрана до най-обърканите си сънища. Имам нужда да разбирам, да познавам и да слушам. Знам, че трябва. Но ме е страх, защото не е лесно да оставиш умората от болка, тя е най-смислената тежест на този свят (този, точно този, който съществува за мен днес, не знам за друг, никога не знам). Лекотата би била облекчение, но празнотата, която това ще донесе е твърде страшна, защото без земно притегляне излиташ и дишаш тънък въздух във високото. И въпреки това знам, че имам нужда от познаване. Да познавам и да бъда познавана. Времето не премахва самотата, но самотата сякаш премахва времето. Толкова дълго време усещам, че е минало.

Толкова чаках, а това се оказа година без пролет. 


П.П.
Липсваш.
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.