Личностна анти-криза

Както обикновено, прекалено много неща се случват в този град. Липсваше ми и не ми липсваше едновременно. Тук съм друга - нервно и приятно друга. Само че за първи път откривам проблем в това да бъда две неща едновременно. Явно (и всъщност логично) не можеш всичко да съчетаеш и задържиш в себе си. Изборът е малко по-труден, отколкото очаквах, но не е като да имам колебания. Чувството да съм нервно и приятно друга за малко не е достатъчно, за да ме промени. Отдавна знам, че трябва много повече, и е идиотско да опитвам да се самозаблудя, че това не е така. Другостта ще премине. Пак ще си бъда аз и тогава ужасно ще искам да си тръгна, за да си бъда аз на спокойствие. (Това прави ли ме ужасен човек?) Иде ми да кажа, че не мога да водя два живота, но не знам дали това е истина, може би просто не искам. Но харесвам коя съм и посоката, в която се движа. Не искам да я променям, след като едва съм започнала да се чувствам стабилна. Нямам силите за това. Нямам.

Не искам да си тръгвам

Декември е. Няма сняг, но определено чувствам, че е декември.

Вчера бях в Амстердам. Липсваше ми да се влюбвам в градове. Иска ми се да го опиша, но ми е трудно, както понякога за София. Ходих по нейните стъпки и на картонената ми чашка от "Старбъкс" пишеше нейното име. Отивах за първи път за себе си и се връщах за нея.

Имаше зоопарк (със сурикати), коледни елхи, пазар, много хора, лодки по каналите, къщички толкова шарени, че сякаш имат свой звук, криви улици, бонбони, павилиончета за храна (и най-вкусния хотдог в историята), прекрасното усещане, че градът има пулс, който отеква в стъпките ти по тротоарите му. Имаше толкова много неща и хора, безкрайно заети да живеят. Не исках да си тръгвам, въпреки че краката ме боляха и челото ми пареше в края на деня.

После ми беше малко тъжно, защото е наистина жалко да ти липсва едно-единствено парченце. В градове като Амстердам всичко се усеща по-силно. Включително липсващите неща.

“You don't get to choose if you get hurt in this world... but you do have some say in who hurts you. I like my choices.”

Може би утре

Днес имам ужасно лош ден. Обикновено имам рационализации за лошите си дни, но днес нямам. Днес просто искам да си се завия със синьото одеяло и да опростявам чувствата си в психологически и физиологически термини. Това винаги ми е помагало, защото нещата са страшни само когато извадиш разума от тях. Колкото повече знам за нещо, толкова по-лесно се справям с него. Това поне води до заключението, че при поредното падане поне съм се приземила върху един от правилните избори за професионална насока. Така че да живей науката и по дяволите, тук няма ли да завали сняг най-накрая. Искам истинска зима.

Стаята

"I'm going to base this moment on who I'm stuck in a room with. It's what life is. It's a series of rooms and who we get stuck in those rooms with adds up to what our lives are."

Много е късно и знам, че трябва да спя, защото трябва да стана и да върша неща. Не нещо важно, просто ежедневни неща. Само че вместо това седя в леглото и гледам стари епизоди на "Хаус". (Така е то, като човек спи сам.) Имах някаква мисъл за какво искам да пиша - сигурно затова си имам и цитата - само че тя изчезна, докато напиша тези две-три изречения. Сега просто ми се пише и няма за какво. Сама съм в стаята си - неметафорично. Не съм достатъчно тъпа, за да използвам тази метафора. Малко е студено, защото парното ми не работи, което е нормално за моето парно. Искам да кажа на някого, че още съм способна да обичам, но това също не работи, което също е нормално. Искам да кажа, че понякога ми е само и уморено. Но само понякога. (Рецидивът не е в стила ми.) Искам и да можех да се сетя за хубавия цитат от Бредбъри, където се обясняваше за колко ирационален и уязвим час е три сутринта (и четири без двайсет не е много по-добре). Уж не спиш, ама спиш. Ти си мислиш, че лежиш буден, ама алфа вълните си циклят - първа фаза на съня. Небето през уплътнения ми с много усилия прозорец е някаква сянка на червено. Не съм сигурна защо. Насреща има една друга стара тухлена сграда с един друг прозорец, вероятно уплътнен с много усилия, и той също свети. Сигурно и там някой не е сигурен защо. Трудничко е да пиша свързан текст... Може би днес между лекциите не биваше да пия четири кафета. Може би трябваше да лежа и да опитвам да не мисля като другите вечери. Сигурно щях, ако утре не беше вторник - на мен вторник ми е почивен ден. За пускане на пералнята и прахосмукачката, защото в другите дни ме мързи, и за мотаене. Не искам да видя как навън става светло. Харесвам сутрини, но в един момент открих, че не обичам да ги дочаквам и посрещам (сама/ често). Плюшеният заек изглежда като че ли му е много по-топло, удобно и сънливо в леглото ми, отколкото на мен. Човек трябва да следва примера на плюшените зайци.

Пропуснато

Днес наруших нещо като традиция, която си имах от няколко години насам. Трябваше да направя нещо точно в 12 часа снощи. Но 12 си дойде и си мина, а пък аз си седях и си гледах ревюта на Nostalgia Critic с рошавия си полузаспал най-добър приятел и чакахме да се свали някакъв ъпдейт на Path of Exile. Общо взето нормалната, средностатистическа петък вечер за нас. (Може би по-често трябва да се напиваме.)

Може би нарочно пропуснах "традицията", защото не те обичам вече. Може би я пропуснах, защото винаги ще те обичам. Може би просто да те обичам е характеристика на коя съм, както книгите ми, кафето, психологията или как от пръв поглед се влюбих в Алпите. Или като любимите ми хора - тези, които още са около мен.

Снощи - за втори път откакто съм тук - сънувах разни хора, които вече не са живи. Беше такъв сън, какъвто някога бих ти разказала. Преди няколко дни пък отивах към един експеримент и минах покрай една врата, от която ме удари дъха на прах и цигари и горчиво кафе. Знаеш ли, че в мозъка миризмите са силно свързани с паметта? В този град и на тази улица беше странно да ги има тези спомени. Това място би ти било толкова чуждо, сигурно не би искал да живееш тук.

Рядко се чудя какво ли би било, ако нещата се бяха развили различно, най-вече защото вярвам, че се развиха по по-правилен начин. Позволиха ми да получа знания, които иначе нямаше. И всички тези други неща, които хората казват, за да не изпитват тъга по нещо минало или не-било, и често даже ги имат предвид.

Единственият факт си остава, че нещо ме накара снощи да не обърна внимание на камбаната, която бие на всеки час до прозореца ни. И това ме прави малко тъжна и ме кара да пиша тук неща, които може би е трябвало да кажа на теб в някакъв момент. Вероятно също минал.

На моето лилаво вдъхновение

Ти ме заведе на първия ми (своеобразен) урок по актьорско.
Ти ме окуражаваше да пиша.
Ти четеше - и още четеш - това, което съм написала.
Ти ме убеди да си направя първия блог.
Ти си рисуваше и пишеше текстове в тетрадките ми.
Ти ме научи да обичам София.
Ти беше първият човек, когото не се притеснявах да прегръщам.
Ти намери в мен нещо за обичане.
Ти беше човекът, с когото си рисувахме по дънките.
Ти ходеше с мен из София и по чайните.
Ти направи последните ми дни най-хубавите.
Ти продължаваш да си на същото място в задната част на главата ми, където са вечно-присъстващите неща, тези, които усещам там, каквото и да правя.
И мога да пиша за теб още толкова много.

Сега пак те чета и си те представям - с шала с пеперудите - как вървиш по нови улици и си намираш нова чайна и ново щастие. Приятно-носталгична представа е, и ме кара да искам да видя твоите зелени хълмове с бели овце. И теб.

И така отново ме караш да искам да пиша, както винаги. Много по-лесно е да пишеш, когато знаеш, че поне едно друго човешко същество би прочело и разбрало.

Без теб нямаше да бъда каквато съм.

Много, много слънце

Не съм писала отдавна. Иронично е, че обикновено пиша рядко тук, защото не ми се случва нещо, за което да пиша. Напоследък ми се случваше просто прекалено много.

Иван Пейчев ми идва прекрасно и точно, както обикновено. 

Живеем на десет квадрата и кухня, в която не можем да се разминем. Баня и тоалетна има чак на долния етаж. Коридорът дотам е като Северния полюс, ако той беше покрит със стар мокет. Когато дойдохме, беше толкова мръсно, че беше неизчистваемо... Сега е, да кажем, наполовина толкова мръсно. Топля си ръцете на газовата печка, докато готвя. В стаята едва има място за учебниците ни, а онзи ден убих паяк колкото дланта си. 

От много, много време не съм била толкова щастлива.

Прекрасно е да правя нещо, което ми дава усещане за цел и смисъл. Просто, клиширано и прекрасно е. Прекрасно е да ходя на лекции и да правя списъци с термини. Прекрасно е да сядам на първия ред, за да слушам професорите. Прекрасно е, между другото, дори и че разбирам немския, на който си говорят повечето ми колеги. Прекрасно е и да имам някого, който да седи на креслото, който да ме слуша, когато говоря глупости, който да ми се смее, че съм невероятно зле на Dragon Age, когото да скубя и за когото да готвя, който да ми чете на глас от учебника и с когото да се смея на безумията на научния стил на писане - общо взето с когото да живея спокойно и нормално всеки ден, което за мен всъщност е ново и невероятно. В момента животът ми е прекрасен, както отдавна не е бил. Чувствам се добре.

Липсват ми хора. Липсва ми София. Но старият ми живот не ми липсва, защото най-после отново свиквам да търся - и да намирам - някакъв смисъл.

Което е всичко нужно, за да обичам да се събуждам.

"Не искам, вече никога не искам

да бъда сам, останал само с думите

за обич, за омраза и за истина.

И ако трябва - ще умра безшумно,

но с любовта, с надеждите на хората,

със нежността в квартирите затънтени,

очите си завинаги затворил

наистина от много, много слънце."

П.П. В слънчевия си пост трябва и да спомена, че в Грьонинген вали наистина много и често е облачно. Което е любимият ми вид време.

Теория на невероятностите

Бих искала да кажа, че любимите ми дни са този вид, в който се появяват от нищото ужасно много случайности, които някак се навързват и оформят възможност, избор, промяна, прозрение или просто непредвидимост. Не мога да кажа, че са ми любимите по простата причина, че отдавна нямам достатъчно смелост (или безразсъдство), за да е така. Само че въпреки това не мога да се спра да обичам такива дни, защото в тях мога да бъда която и каквато си поискам. Мога да си почина от себе си. Или ако съумея - да добавя нещо към себе си.

Смешно е съвсем случайно да срещнеш човек, на когото не трябва да обясняваш какво имаш предвид, с когото взаимно разбирате всичко, което казвате. Защото тези хора са толкова нарядко, че чисто статистическата вероятност да се появят отникъде е много ниска, дотолкова, че е безкрайно изненадващо, че всъщност това почти винаги става случайно. И точно тези прекрасни случайности ти напомнят, че не си грешка в изчисленията - че някой друг получава същите отговори. (О, ПЧПМГ "Никола Обрешков", никога ли няма да напуснеш моите метафори.)

И тогава, в този ден, в който вече са те настигнали достатъчно прекрасни случайности за поне няколко месеца напред, се случват още няколко. Просто за да ти напомнят, че хората са сложни, невероятни, красиви същества, дори когато се возят в градския транспорт. Или в определени случаи - особено тогава.

В автобус 67 се возят стари жени, които са посветили живота си на това да бъдат майки (на децата си, на техните деца, а може би някой ден и на децата на децата им), въпреки че влакът от Монтана пътува шест часа, и въпреки че трябва да продават боклука от столичните кофи на вторични суровини, и въпреки че няма никой, който да им върне грижата. Возят се и деца, които виждат всичко като интересно и вълшебно и за които всички истории са истински, и които още можеш да спечелиш, като им се усмихнеш и попиташ дали обичат да ходят на училище, което, между другото, е един много смешен въпрос от страна на възрастните. Возят се и хора, които смятат, че са вече стари на 29 и че за тях няма възможност да видят Амстердам, който толкова много си представят, и чиято мечта е да намерят тази жена, която ще е "по-умна, или поне по-грамотна" от тях, която ще ги "насочи поне малко по пътя". И ако някоя агностична душа като мен някога търси аргументи за съществуването на Бог, то те идват от появата на тези хора в този автобус, в този момент, за да ми кажат, че човешките същества не могат да сгрешат в това да обичат другите човешки същества. И за да ми кажат, че "съм силна и няма какво да ме събори", и че ми пожелават успех. Въпреки че съм непозната, която е седяла двайсетина минути на седалката срещу тях.

И затова не бива човек да го е страх от такива дни.

А на теб, невероятен човеко от софийските подлези на Вселената (който ме провокира да пиша подобни обръщения), надявам се да срещаш такива случайности и да смееш да ги обичаш, и да не ти се появяват като при мен една седмица преди да заминеш на хиляди километри.

Да направим равносметка.

Какво, ако не бях решила да си потърся лъжица и клечки от Женския пазар?
Какво, ако не бях слязла в книжарницата в подлеза на Университета?
Какво, ако не бях чула Ел да се смее от двайсет-трийсет метра?
Какво, ако просто бях казала здрасти и си бях тръгнала?
Какво, ако не бях минала с Михи през Семинарията, за да удължа ходенето?
Какво, ако не бях седнала точно на тази седалка?
Какво, ако не се бях престрашила да говоря с тези хора?
Какво, ако животът ми не се беше стекъл така, че точно тези събития да значат точно за мен нещо толкова важно?

Ами сигурно просто нямаше да съм аз. Because weird shit happens to me. xD And I kinda love it.

Затова пиша малко прекалено сантиментални постове малко прекалено късно през нощта.

Сръчкване

Може би просто ме е обзела лятна апатия, а при мен апатията никога не минава добре. Не е като да нямам неща за вършене, просто губя всякаква мотивация да ги свърша, и скоро ще дойде моментът да започна да върша без мотивация. Защото а. нищо няма да стане от само себе си и б. нищоправенето ми влияе ужасно. Затова в момента се опитвам да си се скарам. Да се сритам.

Сутрин ми е трудно да стана, вечер ми е трудно да си легна, а помежду сънувам най-странните алтернативни сценарии на живота си, включващи хора, които едва съм познавала или хора, които вече са си тръгнали, но също така и хора, които явно са толкова свършен факт за мен, че ги има във всяка версия на живота ми, която мозъкът ми може да изфабрикува в опити да реши харесва ли реалната. Ами съжалявам, мозък. Но все пак мисля, че съм се докарала поне до някаква бета версия на себе си, която е далеч от идеална, но е поносима. Започнах да използвам метафори с видеоигри. Дъното е близо. xD

Хайде сега вече трябва да върша неща. Например да си стана от задника и да закуся, като за начало.

Сръч.

Опит за произволно писане

Боли ме където са застреляли Франц Фердинанд, въпреки че знам, че да не мога да кажа колко красиви и смълчаващи са аранжиментите от дванайсет тона или защо се опитвам да превеждам глупави изречения на езици, които не знам дори малко, е недвусмислен показател за окончателен край, настъпил, отминал и записан. Това изречение е доказателство, че в главата ми е пълен хаос в момента, и обсесивно-компулсивният ми стремеж към правилни, ясни изречения не може да направи нищо по въпроса. Чувам, че Прага била много красива. С хълмове. И замък на всеки хълм. Искам и не искам да ги видя. София е красива, но само когато е твоя - ако не е твоя, може да я гледаш, гледаш, и никога да не видиш, че е красива. Пише ми се. Защо не се върна? Нямаше истинско сбогуване. (Няма истински сбогувания.) Ако човек се движи със скоростта на светлината, времето ще спре, обаче човекът ще изчезне, само че някакви частици може и да се движат по-бързо от светлината. Харесвам физиката, въпреки че не мога да я разбера истински. Мислите ми от време на време просто забиват и замръзват, като компютрите в училищната библиотека. Не ми липсва училище. С коя ли част от мозъка усещаме липса и копнеж? Трябва да проверя. Обичам сканирани мозъци. И правилно, че обичам, защото ще трябва да разглеждам много от тях. Добре е човек да обича това, което разглежда. Този път дали се върна, или от този град просто не се връщаш? Или никой не се връща? Аз ако отида, ще се върна ли? Ако не, отивам. Малко е страшно. Но така или иначе пак ще харесвам Стравински и микроизражения. Не помня кога започнах да пия кафе. Помня много първи пъти, но не и първия път, когато започнах да пия кафе. Дали ми има нещо? Не насмогвам на мислите, дори когато се препъват. А ми се пише. Пръстите ми правят туптуптуп и всяка буква има свое туп. Т-У-П. Не мога да казвам на никого. Не ми се пише наистина. Разказва ми се. Да ми се разказва и да не мога винаги е край. Сигурно ще открия много неща за себе си, когато живея сама, и ще си имам някое растение на новото място, за да има какво да поливам. Няма да се налага да подреждам, когато не искам, и сигурно ще ме обичат някакви хора, които още не познавам. Дано не се счупи някак чашата ми с овцата, защото би ми било много мъчно. Исках да кажа за книгата. Трябваше просто да си поръчам учебниците предварително. Бих искала да ми направят теста със снимките и функционалния магнитен резонанс или както се казва, когато не го превеждам дърварски от английски. Това не става дори интересно, когато се налага да изпускам мисли. Получава се на дупки като Франц Фердинанд. Първата световна война следва оттук.

За страха

Страхът не винаги е нещо, което знаеш, че изпитваш. Понякога просто живееш с него, потискаш го, игнорираш го, преглъщаш го - без да го преодолееш. Той обгръща и задушава повечето ти пориви и вдъхновения. Приковава ги. А от време на време просто ги приспива, тих и незабелязан зад маската на разума. И тогава ти остава само той - страхът - като единствената сигурност, последната сламка. Трябва първо да го разпознаеш като страх, за да можеш да го почувстваш и да тръгнеш с уморените си ръце да го разкъсваш и смъкваш сред изригвания от прах. И чак тогава можеш да търсиш подадената ръка. Защото преди това никой не може да те спаси. И никой няма причина да иска.

Само да не беше толкова по-трудно, отколкото звучи, дори когато сам си го казваш.

Недовършеното

Отидете на тази пиеса, на която искахте да отидете. Обадете се на този човек, за когото се сещате понякога. Кажете всичко това, което ви се струва толкова важно да бъде казано. Извинявайте се и благодарете. Откликвайте. Разходете се по тази улица, по която мислехте да се разходите. Целувайте и прегръщайте. Вглеждайте се. Вглеждайте се внимателно. Не оставяйте важните разговори незавършени. Ходете на рождени дни. Помнете.

Защото денят, в който нещо ужасно и непоправимо се случва, винаги идва изведнъж (дори уж да сме подготвени за него). От заминаване до смърт. Случва се и сякаш срязва филмовата лента през средата, много преди истинския, правилния край. И не може да се поправи повече. Никога, каквото и да правим.

Изпускаме толкова много, толкова важни неща от отлагане, затова сега ти казвам сбогом, без да съм ти казала здравей. Ще те нося в кутията си за нарязани филми.

За радостта, градския транспорт и лигавенето

Не съм изгубила способността си да се радвам. Не съм изгубила способността си да се прибирам по дългия път до вкъщи, да си пускам радио, да купувам храна за почивката между изпитите, да се подавам през прозореца на автобуса, да пия кафе от картонена чаша, да гоня гълъби, да плета венчета, да гледам scishow, да правя тъпи смешки, да се смея на тъпи смешки, да се разхождам из София, да си купувам химикалки, да се къпя с нечовешки гореща вода, да хапвам ягоди, да рисувам обикновени горски динозаври и вампирчета, да слушам Митко Таралежков, да ходя в дъжда, да разлигавям котката, да ям готовата храна от Kaufland, да тичам, да пия Somersby вместо бира, да си лакирам ноктите в безумни цветове, да зяпам сериали, да играя Skyrim, да си подреждам плюшените играчки, да се смея, да се влюбвам по осем пъти дневно в градския транспорт.

Хайде утре да гледаме тъпи филми и да играем тъпи игри, и да си разказваме тъпи вицове. Цял ден. Правят ми се тъпи неща. Уморена съм и искам да се лигавим. Все едно, че нямаме нищо друго да вършим, освен да се лигавим и да ловим бадеми във въздуха с уста. Имам нужда да се хиля истерично с теб.

Признание

Взех една книжка от училищната библиотека, защото беше опърпана и никой не я беше взимал от четири години. Сега си я чета и си плача, защото ми е мъчно. Навън е такова едно хубаво. Привечер. Искам да се разходя, но не ми се отива самичка. И малко ме боли главата освен това. Чувствам се лошо да се оплаквам, защото много ми е омръзнало да се чувствам слаба, пък и няма на кого, така че си се оплаквам сама на себе си, което е още по-лошо. Иска ми се да не бях казвала, че не вярвам в оня бог повече, защото сега вече не мога да се отрека, защото това с блудния син са глупости. Или си там, или те няма, защото вътре в тебе си е все същото, защото хората от само себе си не се променят. Тъпи думи. Не ми вършат работа от много отдавна. Иска ми се да можеше без думи. Абе прекалено много неща ми се искат, почти усещам леко укорителните, леко насмешливите, много мъдрите погледи на монасите в оранжевите роби. Те винаги ме гледат и чакат да видят кога най-после ще се сетя да облека моята собствена оранжева роба. Лошото е, че аз рядко ги гледам и още по-рядко срещам погледите им, защото търся усмивката в чужди очи прекалено дълго, защото мога да я намеря в своите собствени само отразена. От мене не може да излезе нищо в оранжева роба, защото не съм способна да се откажа трайно нито от тъгата, нито от яростта, нито от обичта си, и не си спомням момент в живота си, когато съм могла - и само няколко, когато съм искала. От мен се иска смелост, която нямам. На мен смелостта ми стига само колкото да ставам всяка сутрин и да ровичкам за някакво щастие из следвоенния пейзаж, подготвяйки се междувременно за нова война. И всеки път срещу същата моя лична Империя. Ставам прекалено метафорична. И отново на себе си се оплаквам. И много се наблюдавам - понякога не е хубаво да слушаш какво казваш. В момента не искам да бъда като оранжевите монаси, въпреки че знам, че пак ще съжалявам, че не съм се опитвала. Искам да бъда като онази героиня в онази друга книга, която имаше меч и кон и отиваше с тях да убива демони. А понякога отиваше и без меч и кон. (Иначе хлапето в мен не би отказало да бъде и Спайдърмен.) Мразя се ужасно много. Мразя се, че пиша това, мразя се, че продължавам да плача, мразя се, че съм страхливец точно пред лицето на най-важното, мразя се, че чувствам, че не знача нищо.

До кръв

Струва ми се, че гневът и физическият страх са всъщност позитивни емоции. Мога да ги приема, да ги оставя да ме изпълват до върховете на пръстите, да ги направя своя сила, която да използвам така, както аз реша, да ги използвам, за да се чувствам свободна. Гневът разбива и поглъща всичко друго, болка, тъга, несигурност, задръжки. Това толкова ми харесва, че не се боря с него, а го всмуквам, задържам го. Харесва ми да се чувствам силна, тъмна и бездънна. Харесва ми да тичам, да блъскам, да напрягам всеки мускул в тялото си, докато го усетя стегнат на възли. Все едно някой друг пулсира в моето тяло вместо мен, някой силен и неограничим, който може да се движи и да променя около себе си. Винаги съм виждала гнева и физическия страх като слабости, като завеса, която пада пред очите ми и ми пречи да бъда рационална. Затова отпускам рамене, после ръце, после пръсти, затварям очи и дишам, концентрирайки се върху пламъчето. Оттичат се като водата през онези старите сифони за мивка - като миниатюрно торнадо. Но мога и да им преча да се оттичат, мога да ги направя на сила, на енергия, на светлина. На ударна вълна. Която само аз контролирам. Контролирам нея, а не себе си. 

Автобусна история

Днес на прибиране, в гадния, влажен студ, стигнах тичайки до 111 точно в момента преди да тръгне, а шофьорът ме погледна през стъклото на вратата (затворила се преди част от секундата), направи жест в смисъла на "Майната ти, днес нямаш късмет" и подкара бракмата накъм "Люлин". Доплака ми се. Знам, че е най-детинското и глупаво нещо на света, но ми се доплака, защото се намери дебел мустакат шофьор на автобус с тъмносиньо яке - като изваден от български филм, правен през комунизма - който ме остави на спирката на "Александър Малинов", докато започваше да вали. Почувствах се сякаш цялата Вселена е решила да ме остави на дъжда днес. И сякаш нямам на кого да се оплача от нея. Не бях се замисляла, че може да е толкова самотно да изпуснеш автобус.

Сигурно е от умората, даже може би е от чисто физическата умора. Само че ми е много криво, че не можах както по принцип още на място да се ухиля и да кажа "Ами да, shit happens." Защото това е нормалната реакция при такива случки. (Но е толкова по-трудно да се засмееш, когато няма кой да се засмее с теб. Мисля, че това е от тези неща, които човек трябва да може, когато е будист.)

Спомените се пресягат

Ако имаме едно тефтерче в смешните си мозъци, в него с времето се записват неща, които остават там като бележки и напомняния. Не си избираме кои точно мисли остават. Но тези, които са вече записани, продължават да са там завинаги, дори да ги зачеркнеш като грешни. Дори и да забравиш, че са написани, някой ден ще минеш през тази страница отново и ще ги прочетеш. 

"Никога не можеш да спреш да обичаш някого, когото си обичал веднъж."

Забравям, че това е написано. Но е достатъчно някой да се появи, да изникне от нищото някоя нощ към един и да каже две несвързани изречения, преди отново да се прибере в нищото, за да погледна пак на тази страница. Достатъчно е да се засмее силно в паметта ми. Или да чуя трясъка от вратата и шумоленето на вода.

Такива неща винаги са достатъчни, за да знаеш, че винаги ще обичаш този някой от нищото, на колкото и свята или любови да сте един от друг. 

Дори и да не съжаляваш.

"Всичко си има край. Краищата са най-хубавото и най-лошото нещо на света."

Още не

Времето е хубаво. Рано му е да е хубаво. Ненавиждам пролетта, защото ме кара да искам да съм щастлива. Искам сиво небе и зима. Дебели одеяла и спокойствие, и бавност. Зимата е бавен, тежък сезон. Трябва ми тази тежест. Не искам цялата хаотичност, слънце, птички разни, не искам чувството, че всички неща копнеят да се случват. Уморена съм. Иска ми се да й кресна на тази пролет да ме остави на мира. Да остави мен и моята зима на мира.

Трябват ми тежкият сняг и тежките родопски одеяла. Всичко, което правя, е баласт. Всички неща, които съм постигнала, почти всички, към които се стремя. Като пурата на Зуи в книгата на Селинджър. Тя го държи на земята и ако не си я пуши, ще стане безтегловен и ще литне като балон с топъл въздух. Моят баласт са графиците, усилието, действеността. Общо взето гледам да не оставам без работа. Защото когато не върша нещо, усещането е както когато не знаеш какво да правиш с ръцете си, само че не знам какво да правя с цялата себе си. Чувствам се безтегловна. Толкова лека, че не усещам гравитация, никакво притегляне, което да ме държи поне с един крак на земята. Така и не се научих да ценя тази лекота като нещо позитивно. Свобода е да нямаш какво да губиш.

Искам животът ми да има тежест. Нещо, което да не му позволява "да си хвърчи унило из ефира" като оня дявол на Марк Твен. Нещо, което да ме кара да не се чувствам като балон с топъл въздух. Нещо.

П.П. Не ми харесва, никак не ми харесва идеята за свикването. Не искам да свиквам. От толкова време не съм свикнала. Докато това е така, още имам шанс, още може да успея да поправя нещо, да се поправя.

Въздух

Мисля, че едно от най-човешките неща е да искаме поне понякога да вярваме, че всичко ще бъде наред. Поне от време на време да има някого, който да ни казва, че ще бъде наред. Даже и да не е така. Само заради краткото време, в което можем да си представяме, че всъщност е. То има значение, защото е като да тичаш дълго и да спреш - само за няколко минутки - и после да имаш усещането, че можеш да тичаш поне още толкова. Това усещане, разбира се, е илюзия, или пък ако успееш, накрая ще паднеш и ще се размажеш от умора. Но няколкоминутната почивка все пак ти дава някакви сили. Възможност да вдишаш дълбоко и бавно. Без такива паузи дробовете ти започват да горят и краката ти да се подкосяват от умора - дори и когато вече не осъзнаваш колко уморен си всъщност. Затова е важно да си казваме, че всичко е наред. Дори когато нищо не е наред.

Какво измислям, стоейки по коридорите

Понякога има неща, които не умеят да бъдат казвани. Понякога - още по-рядко - има неща, които не умеят да бъдат даже усещани. По същия начин, както аз не умея да пея опера или да чистя риба - няма да се получи нито с опити, нито дори с инат. Тези неща живеят и дълбаят някъде под, зад и помежду, и винаги. Те са, които преживяваме в промеждутъците си, в съня си, но и в дните си - неизбежно, безпрекословно сами. В тях сме ние - миниатюрни в безкрайните си микрокосмоси, сами повдигаме по една непосилна прашинка на миг. А те са в нас, истински в нас, там, където вече нищо друго няма. Живеем ги, страдаме ги, пазим ги, преодоляваме ги, приемаме ги, опитваме се да ги разберем и говорим за тях (за тях, а не тях) в множествено число, защото боли официално и граматически да признаем несподелимостта и неотменимостта на вродената си, човешка самотност.

Моя зима

"Сняг вали, сняг вали

над заспали ели…

Не боли, не боли,

преболява, нали?"

Дотук върви добре. Харесвам да се прибирам с последния 67. Харесвам да съм уморена и да имам мускулна треска. Харесвам да правя неща, без да ги осмислям и преработвам безброй пъти преди това. Харесвам да не ме е страх. Харесвам да мога да си кажа, че някой или нещо е маловажно. Харесвам да чета The Book of Lost Tales преди лягане. Харесвам да ставам сутрин, да си пускам печката-духалка и да се разтягам по котешки. Харесвам да не ми е студено под шала. Харесвам снега. Харесвам малките победи. Харесвам смешките и пълния непукизъм. Харесвам кафето в червената "Неделя" в "Младост 3". Харесвам оригами. Харесвам да ям банани и ябълки. Харесвам да умея да съм спокойна.

Останалото няма чак такова значение. Искам да обичам тази зима. (Нищо, че бях права преди, че нито аз, нито тя сме същите.)

"Път с предимство е този, по който минава танкът"

Писна ми. Много ми писна. Като нещо средно между чувството да си в претъпкан 67, който си чакал 40 минути, усещането от това да учиш цяла нощ за тест по физика и да имаш тройка, и желанието да хвърлиш нещо тежко по лаещо те злобно куче и да го нацелиш между очите. И към това добавяме звуковия фон на строеж на нова линия на метрото. Примерно.

Много, ама много в повече ми идва на какво съм станала. На какво всичките сме станали, идиоти мои любими. И да, това е един от случаите, в които ще пиша директно и адресирано, защото ситуацията е тежка. Единият реве, подпрян на парното, другият чете книга, щото го е срам и шубе да погледне някого в очите, третият обикаля като спънат кон наляво-надясно, да не би да срещне човешки контакт, докато останалите просто нищо не правят. А аз от своя страна не оставам по-назад, като се връзвам на дебилщините на всички, включително на своите собствени. Направо ми се повръща от себе си. Човекът, който бях, когато животът ми всъщност не ми изглеждаше безпредметен, би ме изритал в метафоричните топки съвсем заслужено. Не правя нищо. Нищо не ми се случва. В състояние на самоизолация съм до такава степен, че вече не знам как ще изляза от него. Не мога дори да се разкрещя на хората, когато ми късат нервите. Не се смея. По дяволите, аз изобщо не се смея.

Може колективът да счита това за моето официално заявление, че няма да оставя това безумие повече да продължава. Колективът си знае кой е.

Единствените ми щастливи 30 минути в последния месец бяха вчера, докато бях достатъчно побесняла, за да вървя пеша три километра, за да кажа няколко думи. Не, че моментното просветление не беше размазано, щото нали, като сме равнодушни, няма как да достигнат до нас и няма как да присветне нещо в намачканите ни мозъчета.

Но всъщност това няма значение, защото още съм побесняла. Дипломацията беше дотук и вече започвам с танка. "Ти си силна жена", ми беше съобщено по телефона преди известно време. Ей сега ще видиш каква съм.

Caps lock rage. И инфантилност. Както виждаме от този пост. Инфантилността е необходима в случая, защото нищо друго не помага.

Нещо ще се промени. Даже нещо ще се промени към по-добро. Сега и веднага. Защото за щастие не съм станала още изцяло човека, който чака неизбежната промяна. Защото ми писна. Скучно ми е. Клинично-депресирано ми е. Отказвам да продължавам така, докато се наложи просто да избягам.

П.П. Единственият лъч светлина в тунела е, че някой поне (освен мен) чете Толкин. И изглежда щастлив.