Бих искала да кажа, че любимите ми дни са този вид, в който се появяват от нищото ужасно много случайности, които някак се навързват и оформят възможност, избор, промяна, прозрение или просто непредвидимост. Не мога да кажа, че са ми любимите по простата причина, че отдавна нямам достатъчно смелост (или безразсъдство), за да е така. Само че въпреки това не мога да се спра да обичам такива дни, защото в тях мога да бъда която и каквато си поискам. Мога да си почина от себе си. Или ако съумея - да добавя нещо към себе си.
Смешно е съвсем случайно да срещнеш човек, на когото не трябва да обясняваш какво имаш предвид, с когото взаимно разбирате всичко, което казвате. Защото тези хора са толкова нарядко, че чисто статистическата вероятност да се появят отникъде е много ниска, дотолкова, че е безкрайно изненадващо, че всъщност това почти винаги става случайно. И точно тези прекрасни случайности ти напомнят, че не си грешка в изчисленията - че някой друг получава същите отговори. (О, ПЧПМГ "Никола Обрешков", никога ли няма да напуснеш моите метафори.)
И тогава, в този ден, в който вече са те настигнали достатъчно прекрасни случайности за поне няколко месеца напред, се случват още няколко. Просто за да ти напомнят, че хората са сложни, невероятни, красиви същества, дори когато се возят в градския транспорт. Или в определени случаи - особено тогава.
В автобус 67 се возят стари жени, които са посветили живота си на това да бъдат майки (на децата си, на техните деца, а може би някой ден и на децата на децата им), въпреки че влакът от Монтана пътува шест часа, и въпреки че трябва да продават боклука от столичните кофи на вторични суровини, и въпреки че няма никой, който да им върне грижата. Возят се и деца, които виждат всичко като интересно и вълшебно и за които всички истории са истински, и които още можеш да спечелиш, като им се усмихнеш и попиташ дали обичат да ходят на училище, което, между другото, е един много смешен въпрос от страна на възрастните. Возят се и хора, които смятат, че са вече стари на 29 и че за тях няма възможност да видят Амстердам, който толкова много си представят, и чиято мечта е да намерят тази жена, която ще е "по-умна, или поне по-грамотна" от тях, която ще ги "насочи поне малко по пътя". И ако някоя агностична душа като мен някога търси аргументи за съществуването на Бог, то те идват от появата на тези хора в този автобус, в този момент, за да ми кажат, че човешките същества не могат да сгрешат в това да обичат другите човешки същества. И за да ми кажат, че "съм силна и няма какво да ме събори", и че ми пожелават успех. Въпреки че съм непозната, която е седяла двайсетина минути на седалката срещу тях.
И затова не бива човек да го е страх от такива дни.
А на теб, невероятен човеко от софийските подлези на Вселената (който ме провокира да пиша подобни обръщения), надявам се да срещаш такива случайности и да смееш да ги обичаш, и да не ти се появяват като при мен една седмица преди да заминеш на хиляди километри.
Да направим равносметка.
Какво, ако не бях решила да си потърся лъжица и клечки от Женския пазар?
Какво, ако не бях слязла в книжарницата в подлеза на Университета?
Какво, ако не бях чула Ел да се смее от двайсет-трийсет метра?
Какво, ако просто бях казала здрасти и си бях тръгнала?
Какво, ако не бях минала с Михи през Семинарията, за да удължа ходенето?
Какво, ако не бях седнала точно на тази седалка?
Какво, ако не се бях престрашила да говоря с тези хора?
Какво, ако животът ми не се беше стекъл така, че точно тези събития да значат точно за мен нещо толкова важно?
Ами сигурно просто нямаше да съм аз. Because weird shit happens to me. xD And I kinda love it.
Затова пиша малко прекалено сантиментални постове малко прекалено късно през нощта.
вторник, 13 август 2013 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар