Днес наруших нещо като традиция, която си имах от няколко години насам. Трябваше да направя нещо точно в 12 часа снощи. Но 12 си дойде и си мина, а пък аз си седях и си гледах ревюта на Nostalgia Critic с рошавия си полузаспал най-добър приятел и чакахме да се свали някакъв ъпдейт на Path of Exile. Общо взето нормалната, средностатистическа петък вечер за нас. (Може би по-често трябва да се напиваме.)
Може би нарочно пропуснах "традицията", защото не те обичам вече. Може би я пропуснах, защото винаги ще те обичам. Може би просто да те обичам е характеристика на коя съм, както книгите ми, кафето, психологията или как от пръв поглед се влюбих в Алпите. Или като любимите ми хора - тези, които още са около мен.
Снощи - за втори път откакто съм тук - сънувах разни хора, които вече не са живи. Беше такъв сън, какъвто някога бих ти разказала. Преди няколко дни пък отивах към един експеримент и минах покрай една врата, от която ме удари дъха на прах и цигари и горчиво кафе. Знаеш ли, че в мозъка миризмите са силно свързани с паметта? В този град и на тази улица беше странно да ги има тези спомени. Това място би ти било толкова чуждо, сигурно не би искал да живееш тук.
Рядко се чудя какво ли би било, ако нещата се бяха развили различно, най-вече защото вярвам, че се развиха по по-правилен начин. Позволиха ми да получа знания, които иначе нямаше. И всички тези други неща, които хората казват, за да не изпитват тъга по нещо минало или не-било, и често даже ги имат предвид.
Единственият факт си остава, че нещо ме накара снощи да не обърна внимание на камбаната, която бие на всеки час до прозореца ни. И това ме прави малко тъжна и ме кара да пиша тук неща, които може би е трябвало да кажа на теб в някакъв момент. Вероятно също минал.
събота, 26 октомври 2013 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар