Писна ми. Много ми писна. Като нещо средно между чувството да си в претъпкан 67, който си чакал 40 минути, усещането от това да учиш цяла нощ за тест по физика и да имаш тройка, и желанието да хвърлиш нещо тежко по лаещо те злобно куче и да го нацелиш между очите. И към това добавяме звуковия фон на строеж на нова линия на метрото. Примерно.
Много, ама много в повече ми идва на какво съм станала. На какво всичките сме станали, идиоти мои любими. И да, това е един от случаите, в които ще пиша директно и адресирано, защото ситуацията е тежка. Единият реве, подпрян на парното, другият чете книга, щото го е срам и шубе да погледне някого в очите, третият обикаля като спънат кон наляво-надясно, да не би да срещне човешки контакт, докато останалите просто нищо не правят. А аз от своя страна не оставам по-назад, като се връзвам на дебилщините на всички, включително на своите собствени. Направо ми се повръща от себе си. Човекът, който бях, когато животът ми всъщност не ми изглеждаше безпредметен, би ме изритал в метафоричните топки съвсем заслужено. Не правя нищо. Нищо не ми се случва. В състояние на самоизолация съм до такава степен, че вече не знам как ще изляза от него. Не мога дори да се разкрещя на хората, когато ми късат нервите. Не се смея. По дяволите, аз изобщо не се смея.
Може колективът да счита това за моето официално заявление, че няма да оставя това безумие повече да продължава. Колективът си знае кой е.
Единствените ми щастливи 30 минути в последния месец бяха вчера, докато бях достатъчно побесняла, за да вървя пеша три километра, за да кажа няколко думи. Не, че моментното просветление не беше размазано, щото нали, като сме равнодушни, няма как да достигнат до нас и няма как да присветне нещо в намачканите ни мозъчета.
Но всъщност това няма значение, защото още съм побесняла. Дипломацията беше дотук и вече започвам с танка. "Ти си силна жена", ми беше съобщено по телефона преди известно време. Ей сега ще видиш каква съм.
Caps lock rage. И инфантилност. Както виждаме от този пост. Инфантилността е необходима в случая, защото нищо друго не помага.
Нещо ще се промени. Даже нещо ще се промени към по-добро. Сега и веднага. Защото за щастие не съм станала още изцяло човека, който чака неизбежната промяна. Защото ми писна. Скучно ми е. Клинично-депресирано ми е. Отказвам да продължавам така, докато се наложи просто да избягам.
П.П. Единственият лъч светлина в тунела е, че някой поне (освен мен) чете Толкин. И изглежда щастлив.
сряда, 9 януари 2013 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар