понеделник, 16 септември 2013 г.

Много, много слънце

Не съм писала отдавна. Иронично е, че обикновено пиша рядко тук, защото не ми се случва нещо, за което да пиша. Напоследък ми се случваше просто прекалено много.

Иван Пейчев ми идва прекрасно и точно, както обикновено. 

Живеем на десет квадрата и кухня, в която не можем да се разминем. Баня и тоалетна има чак на долния етаж. Коридорът дотам е като Северния полюс, ако той беше покрит със стар мокет. Когато дойдохме, беше толкова мръсно, че беше неизчистваемо... Сега е, да кажем, наполовина толкова мръсно. Топля си ръцете на газовата печка, докато готвя. В стаята едва има място за учебниците ни, а онзи ден убих паяк колкото дланта си. 

От много, много време не съм била толкова щастлива.

Прекрасно е да правя нещо, което ми дава усещане за цел и смисъл. Просто, клиширано и прекрасно е. Прекрасно е да ходя на лекции и да правя списъци с термини. Прекрасно е да сядам на първия ред, за да слушам професорите. Прекрасно е, между другото, дори и че разбирам немския, на който си говорят повечето ми колеги. Прекрасно е и да имам някого, който да седи на креслото, който да ме слуша, когато говоря глупости, който да ми се смее, че съм невероятно зле на Dragon Age, когото да скубя и за когото да готвя, който да ми чете на глас от учебника и с когото да се смея на безумията на научния стил на писане - общо взето с когото да живея спокойно и нормално всеки ден, което за мен всъщност е ново и невероятно. В момента животът ми е прекрасен, както отдавна не е бил. Чувствам се добре.

Липсват ми хора. Липсва ми София. Но старият ми живот не ми липсва, защото най-после отново свиквам да търся - и да намирам - някакъв смисъл.

Което е всичко нужно, за да обичам да се събуждам.

"Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце."

П.П. В слънчевия си пост трябва и да спомена, че в Грьонинген вали наистина много и често е облачно. Което е любимият ми вид време.
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.