събота, 13 април 2013 г.

Признание

Взех една книжка от училищната библиотека, защото беше опърпана и никой не я беше взимал от четири години. Сега си я чета и си плача, защото ми е мъчно. Навън е такова едно хубаво. Привечер. Искам да се разходя, но не ми се отива самичка. И малко ме боли главата освен това. Чувствам се лошо да се оплаквам, защото много ми е омръзнало да се чувствам слаба, пък и няма на кого, така че си се оплаквам сама на себе си, което е още по-лошо. Иска ми се да не бях казвала, че не вярвам в оня бог повече, защото сега вече не мога да се отрека, защото това с блудния син са глупости. Или си там, или те няма, защото вътре в тебе си е все същото, защото хората от само себе си не се променят. Тъпи думи. Не ми вършат работа от много отдавна. Иска ми се да можеше без думи. Абе прекалено много неща ми се искат, почти усещам леко укорителните, леко насмешливите, много мъдрите погледи на монасите в оранжевите роби. Те винаги ме гледат и чакат да видят кога най-после ще се сетя да облека моята собствена оранжева роба. Лошото е, че аз рядко ги гледам и още по-рядко срещам погледите им, защото търся усмивката в чужди очи прекалено дълго, защото мога да я намеря в своите собствени само отразена. От мене не може да излезе нищо в оранжева роба, защото не съм способна да се откажа трайно нито от тъгата, нито от яростта, нито от обичта си, и не си спомням момент в живота си, когато съм могла - и само няколко, когато съм искала. От мен се иска смелост, която нямам. На мен смелостта ми стига само колкото да ставам всяка сутрин и да ровичкам за някакво щастие из следвоенния пейзаж, подготвяйки се междувременно за нова война. И всеки път срещу същата моя лична Империя. Ставам прекалено метафорична. И отново на себе си се оплаквам. И много се наблюдавам - понякога не е хубаво да слушаш какво казваш. В момента не искам да бъда като оранжевите монаси, въпреки че знам, че пак ще съжалявам, че не съм се опитвала. Искам да бъда като онази героиня в онази друга книга, която имаше меч и кон и отиваше с тях да убива демони. А понякога отиваше и без меч и кон. (Иначе хлапето в мен не би отказало да бъде и Спайдърмен.) Мразя се ужасно много. Мразя се, че пиша това, мразя се, че продължавам да плача, мразя се, че съм страхливец точно пред лицето на най-важното, мразя се, че чувствам, че не знача нищо.
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.