Дневник

Днес купих на сестра ми играчка от розово пликче. То е едно такова лъскаво, непрозрачно и запечатано. И вътре има играчка-изненада, която впоследствие се оказа миниатюрна котка със слънчеви очила. Подобаващо грозна.

За имения си ден - който като всяка година бях забравила, че имам, защото всъщност не виждам нищо общо с името си - получих книжка с разкази, които на места съвпадаха с настроението ми в момента (не се изненадах, случва се често), затова прочетох няколко със самосъжалително удоволствие. Само че авторът понякога е тъпак. Или пише неискрени разкази? Не знам. Но са хубави.

Пих чай точно в пет следобед. Като английска пенсионерка. Не изпитах никаква тръпка от доближаването до живота на нещо толкова легендарно като английска пенсионерка.

Открих лекарство за самота. Ако щете ми вярвайте! График. Действа като обезболяващо - на съвсем същия принцип. Притъпява. Запълва ти всичкото време и не ти остава никакво да седиш и да мислиш колко ти е студено. Правиш графика и го спазваш, това е всичко. Но когато количествата неща за правене и количествата часове до съмване започнат да се изчерпват, просто се налага да минеш на приспивателни.

Интересен факт, който не знаех до днес: баба ми още е влюбена в дядо ми.

Намерих една тъмносиня чинийка с интересни шарки, която много харесвах като малка, защото ми приличаше на откъсната от нощно небе. Все едно някой е погледнал през телескоп и е изрязал кръгчето, което вижда.

Въпреки и именно поради всичко това искам да се върна при теб. Не обичам да предозирам с лекарства. И чаят май няма да стигне за цели две седмици, нито разказите.

Този град не е наш през зимата. Само ми напомня, защото е различен. Ела си ме вземи...

Искам света

"Искам светът да е красив като изкуството. Да живея в света да означава да живея в изкуството. Искам всичко да бъде истинско и ясно. Не мога да имам това във век, в който хората смятат, че всичката красота е видяна, век, в който не можеш да намериш велики писатели по улиците на града си. Родена съм във века, в който Алиса вече не допира връхчетата на пръстите си до огледалото, а вероятно до някой touch screen. Но двайсетте години, свободата да твориш, защото не смяташ, че вече всичко е сътворено, надеждата да създадеш нещо велико... Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам светът да е истински голям. Да мога да тръгна да търся всичките му краища – вярвам, че светът е кълбо от парчета пъстри прежди и има много, много краища. Искам да мога да нося със себе си любов и музика навсякъде, където отивам. Но не мога да имам това във век, в който хората се прегръщат с емотикони-мечки. Родена съм във века, в който свободата е условно понятие. Шейсетте години са били свободни – тогава хората все още са можели да пътуват, да танцуват по улиците и да свирят на китара с непознати. Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам светът да е такъв, какъвто беше. Да знам, че има неща, които ще останат завинаги – непреходни и непокътнати. Искам да запазя себе си и да не се изгубя. Но аз съм родена в най-ефимерния век. Всичко ще изчезне. Всичко изчезва. Всички хора си тръгват. Всички мечти умират. И тогава се чувствам в капан – сякаш няма никога да съм свободна... А светът беше толкова мой, толкова друг само миналия декември. Тогава бях аз, а сега аз ли съм? Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам света. Искам да видя Париж, любов моя! Искам да заспивам в малките часове на нощта. Искам да пия чай по четири пъти на ден. Искам да пиша и да викам! Искам да обичам. Искам да казвам „Обичам те“ всеки ден. Искам да тичам след автобусите. Искам да изпитвам тръпката да сътворявам. Искам този век. Искам той да бъде Златният век, моето време. Нашето време, в което да обичаме и да творим, докато осъзнаем, че двете неща са едно и също. Ние сме свободни."

Опит за летене

Вчера летях. Прелетях три-четири стъпала надолу. И после съвсем в облаците. И кацнах меко даже. 

Благодаря ти, че ми помагаш да летя, вместо да ми се скараш, когато се държа детински.

Защо плаках

Не разбирам. Нищо не разбирам. Не мога да обяснявам нищо повече. Малко са ми думите. Вече дори сълзите са ми малко. Искам да можех да докосна хората лекичко с пръстче и те да усетят пулса ми и да нямат нужда от думи. Сякаш ставам пак дете.

* * *

Говоря с всички като през екран. С клавиатура. Бариерата на този век. Вече не са стени, не са ровове, не са девет планини, а монитор. И това е по-страшно. Защото ти дава илюзията, че се сближаваш с някого, докато всъщност го губиш. И говориш с хората, гледаш ги в очите и ги прегръщаш като през монитор. Безизразно. С жълти смеещи се човечета. Криеш смисъла на думите си зад пунктуацията. Говориш с пръстите си като глухоням, движейки ги неразбираемо по клавиатурата (вместо по струните). Гласът ти изчезва. Докосването ти изчезва. Все едно има монитор. А няма.

* * * 

Искам да полежим. Да се сгушим и да дишаме топло и бавно. Като малките кученца в магазина, дето десет минути ги гледах как спят. И да усещам, че знаеш без думи. Че няма нужда от обяснения. Няма преграда. Няма цели, завършени, граматически правилни, обяснителни изречения. Няма дори цели, завършени, граматически правилни, обяснителни мисли. Само топличко, и никой няма да плаче повече. 

* * * 

Съжалявам, че не можех да кажа защо плача. Сякаш ставам пак дете.

Несвързано

имам нужда да седя на пода имам нужда да мълча имам нужда да чувствам без да мисля имам нужда да плача в шепи имам нужда да се сгуша под сивия ти пуловер имам нужда да се вкопча имам нужда да ме галиш като коте имам нужда да си играем имам нужда да не те е страх имам нужда да те гледам имам нужда да се свивам на кълбо имам нужда да дишам бавно имам нужда да те успокоя имам нужда да заспиваш в ръцете ми имам нужда да стоя на тъмно имам нужда да е топло имам нужда от време имам нужда от време имам нужда от време имам нужда от време имам нужда от време имам нужда от теб

Мисъл

същ. ж.р.
1. Умствена дейност, мислене. 
2. Следствие, резултат от мислене, идея.

Мисли. Имайте ги.

Свободно падане

Изтичай недовършените улици.
И когато всички листи са изписани,
разкъсай дните
                             (само не минутите!),
докато безумна и разплакана се скитам.

Тази вечер думите са прости,
а миналото винаги е наше.
Не искам отговори, а въпроси.
Остави ме да крещя без пунктуация,
защото ми омръзна да ме спират
семафорите,
                       вкопчени във релсите.
Остави ме да си мисля, че умирам,
за да не се страхувам да живея
                                                         в мигове.

Минута, и минута, и минута

If you can fill the unforgiving minute

With sixty seconds' worth of distance run,

Yours is the Earth and everything that's in it...

~ Rudyard Kipling

Tomorrow, and tomorrow, and tomorrow

Creeps in this petty pace from day to day

To the last syllable of recorded time

~ Shakespeare

Когато се будя точно в пет и половина сутрин, Витоша е черна грамада зад прозореца, а половината от леглото ми, на която не лежа, е ледена. Пренебрегвам задушаващото отсъствие на топлина до мен и поглеждам часовника, все едно не знам колко е часът. "Благодаря ти, Господи, имам още един час" е втората ми мисъл всяка сутрин.

В шест и половина алармата звъни с някакви твърде високи звуци, които могат да минат за нискоинтелигентен робот, който си тананика.

До седем без петнайсет съм успяла да се накарам да стана от леглото.

В седем и девет си приготвям сандвич.

В седем и двайсет си обличам якето. 

В седем и двайсет и шест тръгвам от къщи.

Подлудяващото еднообразие на вечното повторение вкъщи - училище/ работа - вкъщи всъщност не е в самата идея да отиваш всеки ден на едно и също място и после да се връщаш оттам на друго едно и също място. Всъщност цялото безумие идва от детайлите, които се повтарят и повтарят и повтарят. И след това, за разнообразие, се повтарят пак. 

Ако опитам да изложа в списък всички такива детайли в деня ми, просто ще изпадна в истерия.

Всяка вечер в шест без петнайсет тръгвам от "Младост 3" и по-късно взимам автобус 67 от спирката над Околомръсното. И всяка вечер на тази спирка се засичам с една и съща жена. Тя по всяка вероятност е прехвърлила петдесетте. Косата й е боядисана. Изражението й е сериозно и леко обвинително, като на чиновничка на държавна служба. Носи строга черна чанта. И безлично палто. 

Не знам коя от тези черти (ако изобщо някоя) ме спира да я попитам дали и нейните дни минават в главозамайващо въртене на едно и също колело, дали сутрин има чувството, че когато излиза от къщи, стъпва на същите места по улицата, където е стъпвала вчера. Дали има някого, с когото иска тайно да открадне безценни парченца време, всяко с огромната тежест на шестдесет секунди. Дали иска да хукне да бяга и с тичане да стигне от спирката на 67 над Околомръсното до Непал, Москва или Дрезден. Дали иска да изпуснем този автобус, за да си поговорим и да закъснеем. Дали мечтае за свободата да носи нещата си в безформена торба, вместо в тази ужасна чанта.

Не знам защо, но досега никога не съм й задала тези въпроси. Може би трябва - защото какво ще стане, ако един ден тя не дойде на спирката, и после не дойде никога повече? Няма да знам дали си е купила широка чанта, нито ще мога да й кажа колко бързо чакам лятото, а то колко бавно идва.

А първата ми мисъл сутрин, ако сте забелязали логическия пропуск в първия ми параграф, всъщност е "Липсваш ми."

Относно Гугъл и линия 67

Здрасти.

Как си?

Знам, че е прието да се каже "Добре", няма нужда да ме информираш.

Та.

Как си?

И мълчанието е отговор. 

Т'ва да не е час по химия, че да не е отговор.

Чувстваш ли се, все едно непрекъснато има нещо, което си отива?

Ами не мога да ти помогна, защото това не е реклама на американска литература тип "помогни си сам".

За такива справки - Гугъл. 

Гугъл е добро изобретение, полезно.

С готови отговори.

Почти за всичко.

Ама я се опитай да напишеш в Гугъл "Защо животът е като автобусна спирка?"

Нищо, че звучи като "Защо гарванът прилича на масата?"

Опита ли се?

И аз не.

Но в случай, че се опита и Гугъл не ти дава отговор, аз ще ти дам.

Защото стоим там и чакаме.

Чакаме, бе.

К'во чакаме?

На спирката - обикновено автобус.

Иначе - еба ли ви к'во чакате. 

С извинение.

Някои автобуси, например 67 от Семинарията, се чакат по приблизително половин час.

С допустимото статистическо закъснение.

И с късмет.

Знаеш ли колко можеш да извървиш за половин час?

Много.

С допустимата статистическа скорост.

И с късмет.

Ще стигнеш по-бързо.

Освен ако не решиш да стоиш на спирката.

С лице към посоката, от която трябва да дойде автобусът.

Която е противоположна на тази, в която искаш да отидеш.

А автобусът, между другото, е на преклонна възраст.

Като за автобус.

Толкова ли те мързи да походиш днес?

Дори не те карам да тичаш.

А то е опция също.

Не знам дали ми схващаш аналогията.

Винаги можеш да провериш в Гугъл.

Разписанието и то е там.

Ако го няма отговора.

Септември (още веднъж)

Главата ми бучи от разписания,

но искам да изпускам всички влакове.

Да седна на перона. Да остана.

Докато няма вече нищичко за чакане.

Очите ми от толкова семафори

болят. А във червено-есенно

разплакват се дърветата на гарата

и падат на асфалта тихи кестени.

Ръцете ми са хладни като вятъра.

Но ще ги сложа на затоплените релси

с увехнали лъчи между желязото.

А после (знам, ти всичко взел си,

но пропуснал си лъчите ми, Септември)

ще стопля с моите и чужди длани, 

и със докосването на ръцете ни

ще запечатам лятото във есента ни,

но нека да изпуснем всички влакове.

Да седнем на перона. Да останем.

Докато вече няма нужда да се чакаме,

а вечността не е по разписание.

П.П. Представях си бургаската гара

П.П.2 Само не мога да си обясня защо пак прописах в тоя жанр

Септември

по един умерено безобиден елекрошок на минута
умножен по шейсет по двайсет и четири -
колкото да поддържа мозъчната дейност,
колкото да знаеш, че си буден -
и тихото бззз като от електрическа крушка в стар асансьор
е единственият звук в главата ти, освен
собственото ти мълчание,
докато нечии опити за смях упорито не те достигат, а сълзите,
тях само ги виждаш как пълнят очите му
почти като в огледало, но
безумно безтегловно безсилие
ти пречи да целуваш всичките,
защото погледът ти е премрежен,
а после вечер заспиваш някак само наполовина,
събуждаш се само наполовина,
и така до следващия дълбок дъх -
все едно не потъваш,
а всичките малки осмокраки болки
ги измисли, докато гледаше през прозореца.

За страха от без-раз-личие

Страх ме е, че ще стана безлична. Не - безразлична. Няма да има повече разни неща в мен, и тогава вече ще съм безразлична до безличност, защото ще ми изчезне разната сричка дори. И тогава ще съм сама, защото в мен няма да е останало нищо повече за откриване, а аз не съм достатъчно разна, за да бъда преоткривана до безкрайност, колкото и да ми се иска, колкото и отчаяно да се нуждая от преоткриване, от разкриване... от преразкриване. Защото щом веднъж си разкрит, когато вече си разсъблечен до болезнените окончания на нерви по кожата ти, не можеш да бъдеш преразкрит, защото как някой може да бъде открит отново - ако не би могъл да се скрие пак преди това? Затова толкова време ме е било страх да ме разбират, мисля.

И ако бъда разкрита напълно и стана съвсем без(раз)лична, тогава сигурно ще е толкова лесно да ме остави човек на рафта (при безполезните спомени) като прелистена книга и да не ме погледне повече. Това ще разкъса всичките разни (без)личности, които ще са ми останали. Все едно ми липсват страници. И тогава ще съм още по-безполезна. И сама. За последно този път, със сигурност. Или за последно, или завинаги. Което пак е за последно.

Сега осъзнавам колко безумно е всъщност да се надяваш, че някой е способен да те преразкрива до безкрайност, без да станеш безразличен на този някой. Но така или иначе всяка надежда е безумна, нали?

Пък и... аз успявам да го правя. Само да не ме беше толкова страх, че проклятието да си способен да преразкриваш е паднало само върху мен.

Моля те, кажи ми, че не е така. Аз обещавам (отново и винаги) да не се отрека никога. И да се надявам много безумно, също.

Моля те, кажи ми, че в мен има нещо за преразкриване. Аз обещавам да повярвам.



(Нещо средно между послепис и отговор на собствения ми въпрос/ страх:
А не е ли, тъпа селскостопанска птицо - разбирай патка - не е ли в самата любов твоето вечно преразкриване, и ако не беше, защо някой щеше да казва, че Бог е Любов?
- бел. вътрешен глас)

Скапан проклет разказ

Беше четири сутринта. През ноември. Скапаният проклет ноември. И скапаната проклета нощ... сутрин... нещо. И навън валеше дъжд. Скапан и проклет беше, да. Ненавиждам дъжд в разкази, защото всички си мислят, че е скапан проклет символ, особено когато се говори за скапана проклета любов. Но си го имаше. Сега ще спра да използвам думите "скапан" и "проклет" във всяко скапано проклето изречение.

В прозореца виждах отражението на лицето си, огряно от светлината на монитора. Подразни ме, че трябва да ме огрява точно светлината на монитор и станах. Да се движиш в четири сутринта е нереално, защото нищо друго не мърда. (Освен проклетата скапана буря навън.) Сякаш въздухът се е втечнил и държи всичко на място. Но ти се движиш. Със странна, трудна за вярване лекота. Като риба между отломките на потънал кораб. Сама риба. Самотна риба. Мисля, че те са също толкова самотни, колкото мълчаливи, също като буден човек в четири сутринта. С тази разлика, че рибата може да плува, а човекът - само да чака.

И тогава дъждът се обърна на сняг, на милиони малки сякаш живи същества, от които можеш да видиш само едно око, когато то преминава през изкривената реалност на светлината от уличната лампа, точно преди да се затвори на мокрия, замръзващ асфалт.

Има плашеща красота в снега. Но, като се замисли човек, всяка красота е плашеща.

Пък и в четири сутринта всичко е плашещо.

Да спим, каза ми тогава нежният глас някъде иззад слепоочията ми (сигурно твоят, обич моя, кого иначе бих чула през въздух, вода, пространство и време), да спим вече, не виждаш ли, че всичко е наред.

Нека да спим. И без това вече сънуваме.

Лека нощ. Лека нощ. Лека нощ.

Написано с другата ръка

липсваш ми. не като празнота,
не като дупка, като много
малки дупчици от много
малки иглички навсякъде
по кожата ми,
и знам, че трябва да се науча
да правя неща с лявата ръка,
защото дясната свикна да я държиш,
а на лявата има една вена, която
стига право в сърцето, нали?
трябва да се науча да правя
неща с лявото сърце, тоест
ръка имах предвид,
но всичкият ми въздух излиза
през многото
малки дупчици, защото
да дишам с пресъхнали устни е трудно.
това е само една нощ, няма
нищо страшно,
ако не поглеждаш
към тъмното с отворени очи,
но не мога да си затворя очите без тебе,
и все пак някак си сутрин
пак ги отварям,
но няма смисъл, защото
виждат само едно слънце,
а хиляди слънца не са достатъчни,
затова си ела.
с топлината ти между пръстите ми.
моля те.
аз мога да те чакам, няма нищо страшно.
това е само една нощ.

И защо, по дяволите, просто не си поиграем?

Понякога имам подобни на епилептични пристъпи, които обаче са - типично за моите собствени психични отклонения - изцяло емоционални. Тези пристъпи могат да се обобщят с въпроса "И ся к'во?" Понякога това екзистенциално запитване се трансформира и в "И после к'во?" Всъщност, както веднага би разбрал всеки средностатистически психолог, взел си последния изпит в СУ с 3.52, проблемът не е във въпросите, а в отчайващата липса на съответните отговори. А ако психологът си е взел изпита с похвална четворка, може да разбере и истерията, която предизвиква търсенето на отговорите в една такава лабилна личност като пишещата това полубобщение* на така наречените проблеми на голяма част от хората между шестнайсет и двайсет и две и половина години (че и на всички останали).
Всъщност двете горни дилеми (без отговорите и с прилежащата истерия) преди няколко дни бяха решени пред очите ми много просто, ясно и, бих казала, с известно изящество, от дете на приблизително четири години, изведено на разходка в парка и очевидно недоволно. Тук ще отложа многословията, които вече сигурно са дошли до гуша на бедничкия евентуален читател, и направо ще цитирам: "Стига с тия глупости! Искам да си играя!" 
За мое съжаление няма как чрез подчертавания или курсиви да изразя точния начин, по който звучаха тези гениални думи, затова ще бъда банална и ще го опиша. Те бяха изкрещяни, дори изпищяни, с категоричност и окончателност, която само четиригодишните могат да постигнат. И веднага щом ги чух, ме хвана яд на тъжния факт, че веднъж пораснеш ли, това просто и брилянтно решение вече не го отчиташ като никакво решение.
Бих могла да се направя на дървен философ (все едно не го правя предостатъчно и по принцип) и да нарека искрения възглас на хлапето своеобразен протест срещу света, желание да се отскубнеш от оковите, в които те е поставило едно общество, от което не разбираш защо трябва да зависиш изобщо. Но няма, защото това би било пълна глупост. Такива подбуди са неприсъщи на четиригодишните. Детето просто искаше да си играе. Точка. Стига с глупостите и да започваме да си играем най-после. Толкоз.
Само че, миличко, прекрасно крещящо хлапе в парка, аз съм отвратително и ужасно пораснала и вече не ми дават да си играя.
И въпреки това е доста успокоително да прекъснеш злобното гласче, което пулсира в слепоочията ти с безкрайното си "И ся/ после к'во?" с крясък (мисловен или на глас, в зависимост от гъстотата на населението наоколо): "Стига с тия глупости! Искам да си играя!"



__________________________
* Да, мили мои преподаватели по български език и литература и обикновени педанти, знам, че "обобщение" се пише с о, но не ви ли звучи прекрасно думата "полубобщение", изглежда някак като китка пролетни цветя, не мислите ли?

Цъф.

Притеснителна е мисълта, че ми трябва блог, за да се накарам отново да пиша, но ми се струва, че е и до голяма степен вярна. Може би за пръв път откривам нуждата от реална вероятност някой да ме чете. За предпочитане непознат. Или специфичното усещане на страниците и химикалката извиква в мен друга аз вместо тази, която искам да накарам да пише. Или пък просто пиша (и трия) по-бързо на компютър. Последната причина сама по себе си е депресираща, защото убива всяка романтика в писането, превръщайки го в механичен процес, без всичките му там драматични промени в почерка, които се получават при емоционално писане на хартия. И по-добре. Както и да е, поредният блог (загубих им сметката) е налице за дълбока и искрена досада на петимата души, за които съм сигурна, че ще го четат.
В момента е 23:57 и аз би трябвало да съм си легнала, защото иначе губя всякакво право да упреквам други хора за факта, че четат сексистка американска проза до три сутринта и стават шест часа по-късно. Но това май няма да ме спре пак да си упреквам и също така да не спя. Навън се виждат разни откъслечни светкавици, само че не гърми (толкова е тихо, че чувам само тракането на клавиатурата, часовника и дишането си), тоест моите надежди да вали проливен, подгизващ, разкалващ, шумен, продължителен, чудесен дъжд май няма да се оправдаят. Толкова за атмосферните и другите заобикалящи ме условия.
Ето песен.
http://www.youtube.com/watch?v=LyRk1HKOL0s
Спомням си как с присъщия на всички отдадени (кандидат-)актьори полунеосъзнат усет към неща, които биха изглеждали красиво на сцена, преди време ми се искаше да танцувам на тази песен с някого. Не с конкретен някого, просто с някого - да я изиграем като миниатюрна пиеска. Вече не искам...
(Пак си се променила, но не смей да се плашиш или да съжаляваш този път, не смей, глупаво щастливо същество, тъпа благословена крава такава, бел. вътрешен глас)
Тази вечер ми е много тъжно да слушам стара българска музика, а и стана късно, скоро даже ще стане рано.
"Хайде сега си лягайте. Бързо. И бързайте полека."
... И леко утро, мила моя нощ.