Страх ме е, че ще стана безлична. Не - безразлична. Няма да има повече разни неща в мен, и тогава вече ще съм безразлична до безличност, защото ще ми изчезне разната сричка дори. И тогава ще съм сама, защото в мен няма да е останало нищо повече за откриване, а аз не съм достатъчно разна, за да бъда преоткривана до безкрайност, колкото и да ми се иска, колкото и отчаяно да се нуждая от преоткриване, от разкриване... от преразкриване. Защото щом веднъж си разкрит, когато вече си разсъблечен до болезнените окончания на нерви по кожата ти, не можеш да бъдеш преразкрит, защото как някой може да бъде открит отново - ако не би могъл да се скрие пак преди това? Затова толкова време ме е било страх да ме разбират, мисля.
И ако бъда разкрита напълно и стана съвсем без(раз)лична, тогава сигурно ще е толкова лесно да ме остави човек на рафта (при безполезните спомени) като прелистена книга и да не ме погледне повече. Това ще разкъса всичките разни (без)личности, които ще са ми останали. Все едно ми липсват страници. И тогава ще съм още по-безполезна. И сама. За последно този път, със сигурност. Или за последно, или завинаги. Което пак е за последно.
Сега осъзнавам колко безумно е всъщност да се надяваш, че някой е способен да те преразкрива до безкрайност, без да станеш безразличен на този някой. Но така или иначе всяка надежда е безумна, нали?
Пък и... аз успявам да го правя. Само да не ме беше толкова страх, че проклятието да си способен да преразкриваш е паднало само върху мен.
Моля те, кажи ми, че не е така. Аз обещавам (отново и винаги) да не се отрека никога. И да се надявам много безумно, също.
Моля те, кажи ми, че в мен има нещо за преразкриване. Аз обещавам да повярвам.
(Нещо средно между послепис и отговор на собствения ми въпрос/ страх:
А не е ли, тъпа селскостопанска птицо - разбирай патка - не е ли в самата любов твоето вечно преразкриване, и ако не беше, защо някой щеше да казва, че Бог е Любов?
- бел. вътрешен глас)
понеделник, 12 септември 2011 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар