четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Минута, и минута, и минута

If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it...
~ Rudyard Kipling

Tomorrow, and tomorrow, and tomorrow
Creeps in this petty pace from day to day
To the last syllable of recorded time
~ Shakespeare


Когато се будя точно в пет и половина сутрин, Витоша е черна грамада зад прозореца, а половината от леглото ми, на която не лежа, е ледена. Пренебрегвам задушаващото отсъствие на топлина до мен и поглеждам часовника, все едно не знам колко е часът. "Благодаря ти, Господи, имам още един час" е втората ми мисъл всяка сутрин.

В шест и половина алармата звъни с някакви твърде високи звуци, които могат да минат за нискоинтелигентен робот, който си тананика.
До седем без петнайсет съм успяла да се накарам да стана от леглото.
В седем и девет си приготвям сандвич.
В седем и двайсет си обличам якето. 
В седем и двайсет и шест тръгвам от къщи.
Подлудяващото еднообразие на вечното повторение вкъщи - училище/ работа - вкъщи всъщност не е в самата идея да отиваш всеки ден на едно и също място и после да се връщаш оттам на друго едно и също място. Всъщност цялото безумие идва от детайлите, които се повтарят и повтарят и повтарят. И след това, за разнообразие, се повтарят пак. 
Ако опитам да изложа в списък всички такива детайли в деня ми, просто ще изпадна в истерия.

Всяка вечер в шест без петнайсет тръгвам от "Младост 3" и по-късно взимам автобус 67 от спирката над Околомръсното. И всяка вечер на тази спирка се засичам с една и съща жена. Тя по всяка вероятност е прехвърлила петдесетте. Косата й е боядисана. Изражението й е сериозно и леко обвинително, като на чиновничка на държавна служба. Носи строга черна чанта. И безлично палто. 
Не знам коя от тези черти (ако изобщо някоя) ме спира да я попитам дали и нейните дни минават в главозамайващо въртене на едно и също колело, дали сутрин има чувството, че когато излиза от къщи, стъпва на същите места по улицата, където е стъпвала вчера. Дали има някого, с когото иска тайно да открадне безценни парченца време, всяко с огромната тежест на шестдесет секунди. Дали иска да хукне да бяга и с тичане да стигне от спирката на 67 над Околомръсното до Непал, Москва или Дрезден. Дали иска да изпуснем този автобус, за да си поговорим и да закъснеем. Дали мечтае за свободата да носи нещата си в безформена торба, вместо в тази ужасна чанта.
Не знам защо, но досега никога не съм й задала тези въпроси. Може би трябва - защото какво ще стане, ако един ден тя не дойде на спирката, и после не дойде никога повече? Няма да знам дали си е купила широка чанта, нито ще мога да й кажа колко бързо чакам лятото, а то колко бавно идва.

А първата ми мисъл сутрин, ако сте забелязали логическия пропуск в първия ми параграф, всъщност е "Липсваш ми."
Публикувано от

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.