Понякога имам подобни на епилептични пристъпи, които обаче са - типично за моите собствени психични отклонения - изцяло емоционални. Тези пристъпи могат да се обобщят с въпроса "И ся к'во?" Понякога това екзистенциално запитване се трансформира и в "И после к'во?" Всъщност, както веднага би разбрал всеки средностатистически психолог, взел си последния изпит в СУ с 3.52, проблемът не е във въпросите, а в отчайващата липса на съответните отговори. А ако психологът си е взел изпита с похвална четворка, може да разбере и истерията, която предизвиква търсенето на отговорите в една такава лабилна личност като пишещата това полубобщение* на така наречените проблеми на голяма част от хората между шестнайсет и двайсет и две и половина години (че и на всички останали).
Всъщност двете горни дилеми (без отговорите и с прилежащата истерия) преди няколко дни бяха решени пред очите ми много просто, ясно и, бих казала, с известно изящество, от дете на приблизително четири години, изведено на разходка в парка и очевидно недоволно. Тук ще отложа многословията, които вече сигурно са дошли до гуша на бедничкия евентуален читател, и направо ще цитирам: "Стига с тия глупости! Искам да си играя!"
За мое съжаление няма как чрез подчертавания или курсиви да изразя точния начин, по който звучаха тези гениални думи, затова ще бъда банална и ще го опиша. Те бяха изкрещяни, дори изпищяни, с категоричност и окончателност, която само четиригодишните могат да постигнат. И веднага щом ги чух, ме хвана яд на тъжния факт, че веднъж пораснеш ли, това просто и брилянтно решение вече не го отчиташ като никакво решение.
Бих могла да се направя на дървен философ (все едно не го правя предостатъчно и по принцип) и да нарека искрения възглас на хлапето своеобразен протест срещу света, желание да се отскубнеш от оковите, в които те е поставило едно общество, от което не разбираш защо трябва да зависиш изобщо. Но няма, защото това би било пълна глупост. Такива подбуди са неприсъщи на четиригодишните. Детето просто искаше да си играе. Точка. Стига с глупостите и да започваме да си играем най-после. Толкоз.
Само че, миличко, прекрасно крещящо хлапе в парка, аз съм отвратително и ужасно пораснала и вече не ми дават да си играя.
И въпреки това е доста успокоително да прекъснеш злобното гласче, което пулсира в слепоочията ти с безкрайното си "И ся/ после к'во?" с крясък (мисловен или на глас, в зависимост от гъстотата на населението наоколо): "Стига с тия глупости! Искам да си играя!"
__________________________
* Да, мили мои преподаватели по български език и литература и обикновени педанти, знам, че "обобщение" се пише с о, но не ви ли звучи прекрасно думата "полубобщение", изглежда някак като китка пролетни цветя, не мислите ли?
петък, 2 септември 2011 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар