Огледало

Напоследък думите като че ли имат повече сила от обикновено. Сякаш онези значения, които те трябва да носят, но парадоксално прикриват, прозират много по-ясно. Затова се разплаквам от думи. Искам да можех и да плача с думи, но няма кой да ги чуе, защото на тази планета умираме сами по много пъти. (И не, Господи. Съжалявам, че ще го кажа, но само хората могат да правят човек не-сам. Защото няма толкова значение, че ще ме чуеш, а по-скоро, че няма да кажеш нищо. Че няма да подържиш ръката ми, когато заспивам. Наречи ме незряла, но от такава помощ имам нужда.) Някак си става така, че разбирам всички думи, но не мога да измисля как да се превърна в дума, която може да бъде разбрана. Сигурно затова вече май не разбирам самата себе си.

Сутрин, когато поглеждам в огледалото над мивката, виждам непознато лице. Сякаш тялото ми е станало далечно и не изпитва самота. Сигурно е защитна реакция - тялото е способно на такива, както е способно и да извърши механично нещо, което душата, ако беше (като преди) едно с него, не би позволила. Оттам идва невъзможността ми да повярвам, че съм аз в огледалото, мисля. Но не е това, което Кундера описва, въпреки че разбирам и него. (Този човек има прекалено голямо влияние върху мен понякога.) Различно не-разпознаване е - като с друг човек. Поглеждам лицето й и го променям: слагам върху него моя грим, подреждам косата си по начина, по който аз я нося. Започва да прилича на мен. Държи четката си за зъби като мен - нарочно го правя. Но ми е страшно да я виждам всяка сутрин. Затова вечер избягвам огледалата. Но усещам разликата, без да я виждам. Това дори не са моите ръце. Треперят като моите. Само когато се отпусна напълно, когато полунеосъзнато протягам ръце да погаля нещо, което го няма там, тогава тези ръце са моите. Тогава знам, че това не е нечие чуждо тяло, защото тогава то е самотно също като мен. В тези моменти на всичко, което съм, му трябва топлина. Всякаква топлина.

Може би не. Може би всъщност човек може да живее така - в празното пространство. Може би не е необходима тази гравитация, която търся. Това би обяснило факта, че всеки път, когато си кажа "Нямам сили. Не мога повече" се оказва, че всъщност мога. Че някак всичко продължава, въпреки че по всякаква логика досега трябваше да съм изгубила способността си да ставам сутрин, за да видя непознатото лице в огледалото, заедно със способността си да използвам каквито и да било думи - разбираеми или не.

Понякога все още ми се струва, че трябва да се събудя от кошмар, че трябва само да намеря едно-единствено доказателство, че това не може да се случва наистина, и тогава ще отворя очи и ще видя, че светът още е цял. Това е най-тежкото. Но разбера ли окончателно, че съм будна, всичко това ще бъде безвъзвратно преживяно, а аз ще бъда безвъзвратно жената, която виждам в огледалото - защото тя е жена. А аз бях дете.

Спокойствие

Понякога спокойствието се състои просто в това да намалиш звука от всички крещящи гласове и постоянното болезнено бръмчене до фразата "За днес аз си тръгвам", да намериш място с всепроникваща тишина и да ходиш бавно. А после? После нищо. После се прибираш обратно в кутийката си, за да поплачеш и да поспиш до следващата сутрин, но вече знаеш две неща. Че още можеш да намериш в себе си спокойствие и че можеш да си тръгнеш. Колкото и да те моли всичко в теб да се върнеш обратно.

Но знаеш, че нямаш сили да не се обръщаш назад чак до момента, в който вече не си ти. Защото ти винаги ще се връщаш. От отчаяние, самота и инат, да, но най-вече от глупавата си обич, която няма да убиеш заради едното спокойствие. Защото си идиот.

Любов

"Beloved, let us love one another: for love is of God; and every one that loveth is born of God, and knoweth God. He that loveth not knoweth not God; for God is love" (1 John 4:7). 

Това винаги е последното място, където човек поглежда. Странно е, че тези думи всъщност ме успокояват. А попаднах на тях случайно. 

Тъжно е, когато никой не чува твоята музика. Трудно е да разбираме думите си, защото думите са объркващи и значат неопределени неща, ако не внимаваме. Когато чуваш нечия музика, това е същото, като да разбираш истинското значение на думите на този човек. Това е "да познаваш". Имам нужда да бъда познавана и чута. Но е толкова трудно, когато знаеш, че умората, която чувстваш, е единственото смислено нещо в живота ти, разсъблечен, безтегловен и самотен сред безмълвната ти истина. Страх те е от всяко докосване по отломките ти. Страх от това, че никой не чува, никой не познава, никой никога вече не би могъл, защото неспособността да създаваш щастие те осакатява и слабостта ти се поддава на прости, недостатъчни неща като сълзи, защото спомените в образи, звук и топлина болят като забити в клепачите и връхчетата на пръстите ти. Но знаеш, че се нуждаеш. Имам нужда да бъда разбрана до най-обърканите си сънища. Имам нужда да разбирам, да познавам и да слушам. Знам, че трябва. Но ме е страх, защото не е лесно да оставиш умората от болка, тя е най-смислената тежест на този свят (този, точно този, който съществува за мен днес, не знам за друг, никога не знам). Лекотата би била облекчение, но празнотата, която това ще донесе е твърде страшна, защото без земно притегляне излиташ и дишаш тънък въздух във високото. И въпреки това знам, че имам нужда от познаване. Да познавам и да бъда познавана. Времето не премахва самотата, но самотата сякаш премахва времето. Толкова дълго време усещам, че е минало.

Толкова чаках, а това се оказа година без пролет. 

П.П.

Липсваш.

Безсмислие

Вися в празното пространство. В такива моменти човек осъзнава важността на гравитацията. Защото без нея трябва да се задържаш на земята само с воля. Ръцете ти започват да треперят.

Писмо

"Обичаме дълго, живеем за миг."

Мили мои,

За първи път ви пиша писмо на всички. Имам чувството, че ще има да пиша още много писма до вас - заедно и поотделно, - както и досега съм писала. Това е хубаво, защото означава, че каквото и да се случва, няма начин да ви забравя. Означава, че винаги ще имам какво да ви кажа. 

Искам да сте щастливи, всички вие, защото е нечестно и неправилно хора като вас да са нещастни. Ако се учехме на най-важните неща чрез щастието, а не чрез болката, какво ли място щеше да бъде светът? Дали щяхме да го усещаме по-смислен? Мисля си, че жената, която със сигурност е живяла истински смислен живот, е Мария Магдалена - тя е имала шанса да измоли нечие щастие. Напоследък така ми се иска да можех да направя нещо такова, защото ако вие сте щастливи, светът ще бъде по-правилен. 

Когато човек има смисъл в живота си, не изпитва до такава изгаряща степен нуждата да си отговори на въпроса какъв е смисълът в живота по принцип. Но когато трябва да започнеш да се учиш отново да живееш, имаш нужда от отговора, за да имаш сили. Когато светът се срине на по-ситен прах, отколкото някога досега се е сривал, как откриваме начин да преживеем моментите на отчаяние и безсмислие? Не знам. Нямам представа, а имам нужда от отговора, както и вие всички я имате. Искам да вярвам, че има какво да се научи, какво да се каже, защото иначе къде отиваме ние? Човешкото съществуване се движи еднопосочно, поне доколкото ние знаем. Щеше да е различно, ако можехме да запазваме нещата в живота си. Да не си тръгваме от тях и те да не си тръгват от нас. Може би това би означавало да се учим от щастието, а не от болката. Или пък не. Аз дори не знам доколко тези думи са антоними. Пък и думите са парадокс - откъде можем да сме сигурни, че знаем какво означават? Досега толкова думи промениха значението си. Толкова много неща се случиха, а всичко в този живот се случва точно веднъж. И никога вече. Мисля, че затова човек в един момент успява да се научи да бъде сам. Успява да живее дори и със самотата си. 

Не искам да ви губя. Не искам да си тръгваме едни от други. Човек е способен да намери смисъл и в самотата си, и когато успее, е станал по-смислен сам по себе си. Но това, което липсва, може да се запълни само с обич, и без нея сме нищо, колкото и да сме смислени. Затова искам с вас винаги да се случваме заедно. 

Съжалявам, че в момента не мога да направя истински щастлив никого от вас. Това не означава, че ще спра да се опитвам. Или че ще спра да слушам. Винаги ще бъда тук - където и да съм.

Обичам ви.

Ваша Сиси.

П.П. Цитатът е от единствения човек, когото се надявам, че всъщност мога да направя щастлив в момента. Не е ли иронично? Но щом в света има ирония, значи трябва да има и смисъл.

П.П.2 Заради вас оценявам всичко, което ми се случва напоследък, запечатвам го до най-малката подробност. Сякаш отново, след толкова време, живея напълно. Благодаря ви.

П.П.3 Няма да съм аз, ако няма поне три послеписа. :)

Никога вече

"Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?" - А. Линдгрен


Да. Да, знам, че се повтарям.

За думите и Вселените

Скоро не съм писала, защото осъзнавам, че самото писане е парадокс. Думите трябва да бъдат използвани, за да разкриват и описват значението на нещата. В същото време някак си се получава така, че те замазват, размиват и обезсмислят това, което казваме, сякаш никога не можем да измислим думи, които да не се превръщат в кич или клише. Зад думи, които сами по себе си звучат не като нещо красиво, а като нещо, което твърди, че е красиво (сякаш думите са твърде много грим), често се крие нещо невъобразимо и безкрайно важно, но самите изречения, дори и стихове, отклоняват мислите ни от истината и чуваме само простите значения на казаното или написаното. 

Във вселенски мащаб човекът е безкрайно незначителна трошичка. Когато се влюбим, прекланяме цялото си същество пред една такава трошичка от Вселената. Намираме в нея неща, които са неизмеримо прекрасни, понякога красиви до болка. Човекът, когото обичаме, е единствена, малка, ефимерна частичка от Вселената, но задържаме за миг дъха си пред нея. Тогава не можем да знаем колко ли над възможностите на човешките представи е красотата на цялата Вселена, но в нашия собствен миниатюрен свят тази наша частичка свети - поне за нас - по-ярко от всички възможни слънца. И за да опишем това чувство, ние казваме следното: "Ти си всичко за мен". Или "Ние сме двете части на една душа". Или пък "Никога няма да те забравя".* И всичко това изчезва. Сякаш няма значение. Сякаш е измислено от сценарист на филми, предвидени да разплакват хората, които отказват да видят целия свят.**

На моменти имам нужда да мълча, защото всичко в мен пулсира от желанието да проговори, да каже всичко, да накара някого да разбере. Но думите са парадокс. Затова не мога.

Понякога си мисля, че още една възможна дефиниция на любовта (защото тя е нещо, което има само възможни дефиниции) е тази: любов е взаимната способност на две човешки същества да отгатват истинското значение на думите си.

____________________________

* Да, умишлено я няма тук фразата "Обичам те". Винаги можеш да я кажеш така, че значението й да бъде разбрано.

** Тук май намесвам и идеята на Милан Кундера за кича. Виж "Непоносимата лекота на битието".