Все си мислех, че когато пропусна цял месец без да пиша тук, това ще е знакът, че този блог се е изчерпал. Само че сега не се чувствам така - струва ми се по-скоро, че всичко е наред през повечето време и затова нямам нужда да пиша. Толкова съм окей, че забравям, че си имам отдушник. Това е хубаво. Направих един клиничен тест преди няколко дни чисто от любопитство и излезе 6 (лошото е от 15 нагоре), което май е най-доброто за последните години.
Имам много блуждаещи мисли, за които нормално бих писала - например как съм отвикнала да мисля и говоря на чист български, без да вкарвам никакви чужди думи. Или как се радвам при мисълта за пътуването до Париж през декември. Или как навън тия дни мирише на зима. Научих се да готвя много неща напоследък, само че ми се иска да чета повече. Също съм малко притеснена за следващите изпити (които са през януари, ама аз отсега съм започнала). Най-вече бих писала за как се чувствам все по-отделена от България. Липсва ми да водя разни любими хора на чайната и да драпам нагоре по Витоша и да ходя напред-назад из София, липсват ми топлите чешмички и "Графа" и моето място зад червената тухлена църква. Ама има толкова много неща, които никак не ми липсват - сред тях повсеместната дискриминация по всевъзможни критерии, масовото разпространение на невярна информация по медиите, знанието от опит, че когато си в беда, ти е много малък шансът да ти помогне някой непознат. Най-вече цялостната безнадежност. Струва ми се сякаш всичко това няма да се оправи, защото е толкова дълбоко вкоренено заедно с лицемерното православие, национализма и доброволното невежество, че ако случайно си свестен човек, шансът ти е в това да се изнесеш възможно най-бързо и трайно. Не знам дали съм прекалено жестока или прекалено негативна. Обаче все по-малко искам да се връщам. С радост си тръгнах и ми се струва, че пак с радост ще си взема норвежко гражданство (примерно) и няма вече даже да се сещам за Волен Сидеров, националните телевизии или чалга-културата.
Или поне така ми се ще, ама леко ме съмнява. Все пак отидох да гласувам и още не ми е съвсем ясно защо.
Ами този пост отиде в доста различна посока от очакванията ми. В действителност мислех да се оплача как ми е криво, понеже ми почва цикъла, ама по недиректен и поетичен начин. Поне частта с оплакването я покрих. Мисля да го оставя така.
сряда, 19 ноември 2014 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар