Отворих си блога да попиша и гледам, че са ми изчезнали овцете от фона - не знам защо. Ама в момента ме мързи да го оправя.
Имам ужасно разпиляни мисли, както винаги като съм под много стрес. Все едно всички неща се борят за кое да мисля по-напред, и накрая излиза, че не се замислям над никое. Изплашена съм за изпита, защото е плашещо един-единствен изпит да взима решения за теб. Това ме прави уморена, и имам чувството, че от много време не съм се наспивала.
От всичко, за което бих могла да пиша, съм се спряла на холандския хляб. Който е гаден. Сериозно, ужасен е. Не знам кой е стигнал до идеята, че хлябът трябва да е сладък, но го мразя. Все едно ядеш много безвкусен кекс... И ми се повдига леко от миризмата му. Боян сигурно би казал, че е защото тук всичко е сладникаво или нещо такова, ама не е така. Само хлябът е.
Помня как четох разказа на Михаил Вешим за "Френската връзка" и си мислех как трябва да се постарая това да съм аз, трябва да не оставям близостта между хората зад BG Buliding да изветрее. Ама не стана така. Хич не стана така. Приятелите ти не са ти същите приятели, когато са ужасно надалеч, или поне повечето не са. И аз толкова се омотах в собствения си живот, че започнах да пропускам части от техните. И сега се опитвам да наваксам, но е трудно. И ми е мъчно, че вече не е същото. Можем да наваксаме близостта. Ама по друг начин.
Аз така и не разказах за Париж. Бяхме много уморени, но там беше ужасно хубаво. Странно е, че град, който съм видяла за три дни, може да ми липсва, но ми липсва. Беше прекрасно въпреки сблъсъка на безумни крайности, даже понякога заради него. И като вървях, усещах колко стар град е това, колко много история е полепнала по первазите на огромните прозорци по украсените с орнаменти сгради. Откакто сме се върнали, поне по веднъж на ден в ума ми рязко се появява картина на едно от местата, където сме били. Искам да се върна. Някой ден ще.
Дано липсващите овце от фона са добра поличба, че не съм овца и ще си взема изпита. Примерно.
понеделник, 9 февруари 2015 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар