Говори ми се

Мисля, че е време да говоря за самоубийството, защото за него трябва да се говори. Няма да описвам целият си опит с клиничната депресия или с пристъпите на паника, защото това не е необходимо за целта на този пост, но ще разкажа нещо конкретно. Една нощ се обадих на човека, за когото тогава смятах, че разбира подобен импулс най-много, и започнах да разказвам какъв план съм измислила минути преди това. Естествено бях изплашена и плачех - не е много приятно да си представяш какво ще стане с тялото ти, когато го намерят потрошено след падане от четвъртия етаж (има го и моментът, където не знаеш дали падане от тази височина е фатално, което прави всичко още по-ужасяващо). Моят страх уплаши и него и той мълчеше през повечето от двайсетинаминутния разговор, но важното беше друго. Усещах, че мислите ми и идиотската ми идея как перманентно да изляза от депресията си не биват съдени, усещах също и че той ще бъде тъжен, ако умра. Оттам нататък се замислих, че има и други хора, които ще бъдат тъжни. И после - че за осемнайсетте години, които бях живяла тогава, съм научила твърде малко за света, за да си тръгна от него доброволно. И така нататък, и така нататък. Всичките напълно верни неща, които хората обикновено дават като причини някой да не се самоубие. Те, разбира се, не са винаги достатъчни. Има хора, на които им трябва много повече помощ. Онази вечер (а и по принцип) аз имах невероятен късмет: имах на кого да се обадя, успях да се убедя, че трябва да се обадя, но най-вече - дори и в най-лошите ми моменти любопитството побеждава всичко друго в мен и мисълта за знанието, което няма да имам, винаги ме отрезвя. Не всички хора имат нещо такова, което да им служи като котва и да ги спасява независимо от гледната точка, в която са заклещени в този момент.

И именно затова за самоубийството трябва да се говори, защото то е резултат най-вече от невъзможността да се измъкнеш от собствената си гледна точка, която в конкретния момент е изключително нереалистична и силно изкривена. Колкото и рационален човек да си по принцип, да победиш химически процес в мозъка си е трудно. Особено без лекарства, както беше в моя случай и както е в много други. Най-ефективният начин да измъкнеш някого от една-единствена ограничена гледна точка е с думи. С разговори или с книги, или с филми, или с песни, или с научни статии, или с блог постове. Защото думите водят до разбиране и разбирането води до съчувствие, и съчувствието прави света наоколо много по-огромен. Преди над две години учителят ми по история ми каза да запомня, че болката във всичките си форми има способността да научи хората на съчувствие и в крайна сметка да ги направи по-добри хора. Мисля също така, че за болката трябва да се говори, защото колкото повече разбираш нещо, толкова по-малко те е страх от него.

Това беше принципът, който всъщност ми помогна да се измъкна. Реших да преведа депресията в думи и да я разбера, и прочетох всичко, което успях да намеря по темата. Запаметих всички химически процеси, всички генетични и не-генетични причини, всички симптоми и имената на лекарствата. До края на целия процес на учене можех да напиша труд върху клиничната депресия. Някой ден може и да напиша. Но смисълът във всичко това е, че знанието - което за мен само по себе си е много важно - направи всичко много по-малко страшно. Говоренето по темата също стана много по-лесно, особено с всички термини, които замениха неспособността да си намирам думите.

Така че за депресията и самоубийството трябва да се говори, и знае, и разбира, и съчувства, защото това е пътят навън.

Имам още много да кажа или разкажа, но мисля, че това е основното и най-същественото.

И ако някой прочете цялото това излияние и му се говори, аз съм тук. Препоръчвам също така на този потенциален читател поемите на Уолт Уитман, особено "Song of Myself."


П.П. Като странична бележка, защото не искам да притеснявам никого, към днешна дата аз съм добре. И мисля, че ще продължа да бъда добре за в бъдеще. Не смятам, че трябва да се притеснявам за ново пропадане и нов епизод на депресия, защото се чувствам стабилна както емоционално, така и физически. Това идва най-вече от факта, че съм успяла да набия в дебелата си глава колко е важно да не се оставям да гледам на нещата само от един ъгъл и да се следя да не го правя. Занимавам се с наука и имам шанса да зная и да разбирам все повече. Имам близки хора. Умея да бъда и сама (отново съм се научила) - а то е важно умение. Като цяло, справям се добре.

П.П.2 Както е лесно да се предположи, този пост беше провокиран от смъртта на Робин Уилямс, която ме прави много, много тъжна. Не знам точно какво да кажа за самия него, освен че с един от неговите филми започна частта от живота ми, в която срещнах най-близките си хора, научих ужасно много и за първи път намерих някаква собствена идентичност.