Охлюв

Просто пиша, най-после просто пиша, и искам да пиша естествено и несвързано, без да мисля, без да знам дали някой чете, просто да пиша все едно крещя.

Порцеланът по лицата се разпуква и стъклото по очите се забива дълбоко в зениците, но катарзисът го няма, нищо не олеква, нищо не изчезва, никой не те докосва и всичко е напразно, някак срамно, като гол охлюв, бездомно и лишено от тъжна красота. Чувствата са голи охлюви. Затова не обичам да плача, но когато запазиш черупката, се свиваш вътре на кълбо и болката тече във вените като инжектиран портокалов сок, бавно, киселинно, разяждащо. 

(Когато признавам, че боли, казваш, че съм прекалено емоционална. Когато крия, казваш, че трябва да започна пак да чувствам. И никога не следваш собствените си съвети. А аз дори не се ядосвам, само се отчайвам, само съжалявам. Ти си третото ми съжаление. Не това беше начинът, по който си представях присъствието ти на смъртта ми. Не като съжаление.)

Да бъдем, да бъдем е целият номер, но често човек не може да бъде достатъчно. Нито заедно.

Всичко се сменя, тече през мен като електрически шокове, от тези, дето карат спрелите сърца да започнат да бият отново. Гняв и отчаяние и любов и объркване и носталгия и надежда и може би полудявам а може би просто е топло дори и нощем когато се втренчвам в небето затворено зад прозореца.

Ако умра в съня си, искам да съм погледнала към небето точно преди да затворя очи. 

Зелените хапчета намалят пулса ми и някак си не мога и не мога да престана да слушам дишането си с искрен интерес дали ще спре, но ако спре, няма да съм дочела нито "Незнанието", нито "Переландра", нито дори "Майсторът и Маргарита". Пък и искам още поне по веднъж да ме вали дъжд, да правя секс и да пия чай, та затова знам, че имам още да подишам. 

Въпреки празнотата, копнежа и незнанието. 

Знам, че трябва да живея, защото по някакъв нелогичен, но сигурен начин дори фактът, че притежавам плюшена крава е доказателство за задължителния характер на живеенето, както и несменената скъсана струна на китарата ми, а пък може би това са само налудничавости, генерирани някак от хиперактивното движение на пръстите ми по клавиатурата.

Понякога просто не съм добре. Имам нужда от помощ, когато от твърде много слабост и голи охлюви се давя, подпряна на тоалетната чиния. Само че никой не получава истинска помощ в тези моменти. Има няколко неща, които човек винаги прави сам - сред тях са умирането и повръщането. Затова е полезно въпросният човек да легне по гръб на хладния под на банята, да диша плитко и да чака промяна. А по-късно може вече и да помоли за най-простичката лъжа, която хората си дават - потвърждението, че всичко е наред - за да може да поспи. 

Иначе го тормозят натрапчиви мисли, комари и халюцинации. 

Не съм щастлива.

Но съм жива, мамка му.

Всичко се променя. Светът е изтъкан от краища.

Може би даже всичко е напълно безсмислено.

Емоционална криза или апатия, не мисля, че е чак толкова важно.

Най-тъжното е, че след дъжд има приблизително еднакъв брой премазани охлюви с и без черупки.

Понякога си пожелавам нещата да са прости. А може би те са много по-прости, отколкото което и да е човешко същество може да понесе. 

Сигурно затова продължаваме упорито да умираме и да повръщаме сами. 

Поглед към Луната

Иронията трябва да бъде обявена за петата фундаментална сила във Вселената.

Работи безотказно и ни кара да нарушаваме собствените си съвети само една нощ след като сме си ги дали.

Но тя, тази нощ - тя е нощ отвъд Безмълвната планета. Тя е нощ, в която доктор Рансъм пали космическия кораб и дава газ по лунната пътека, Млечния път, тунелите през времето и като цяло всичките видове междузвездна инфраструктура, за да осъзнаем, че в действителност тишината не е всепоглъщаща. 

Така че защо пък да не се влюбваме? 

Идиотски и лекомислено?

Щастливо?

Кратко?

Лятно?

По пейките и по перилата, по плочките и паважите, по пясъка?

Пеейки. 

Че и да пием по една бира. 

Защото също като нас, летата си отиват. 

Така че защо пък да не се влюбваме.

Сладко и смешно. 

Като че ли сме други хора, на игра, и пак сме себе си, и си пожелаваме по дирята на космическия кораб (който допреди малко беше акостирал в Морската градина) нито едно лято да не си отиде необичано. 

Дали не е това? Дали не се побеждава така самотата?

Лято по лято.

Нощ по нощ.

Стъпка след стъпка през петната на уличните лампи по асфалта.

А тя Луната в такива нощи изглежда непривично близо. 

Поглед от Луната

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Няма по-самотно нещо от градовете. Вървиш, а хората бръмчат (привидно?) безсмислено из нещо, което едва ли се вижда дори от Луната, защото градовете са светулки, които не са смазани от всемирното безмълвие, само защото не го осъзнават. Това, което прави градовете самотни е, че са пълни с хора. Ако в един град живееха само двама души (както понякога ни се е струвало, особено през лятото), той никога не би могъл да бъде самотен. Любовта към град е любов към самотата – към това, което виждаш само ти, това, което прави града само твой и което никога не би могло да бъде разбрано. Всичко друго са просто хора, необходими, защото самотата в тишина е непосилна.

Никога не обичайте в красиви градове. Така вечно ще съжалявате, когато останете с тегавата непоносимост да се разходите по красивите им улици, подобна на непоносимостта към собственото тяло, когато самата ви кожа е напомняне за нечие докосване. Разкъсване между душа и тяло. Разкъсване между място и спомен. Разкъсване по дължина между ребрата и през стомаха, като със затъпен касапски нож.

Никога не обичайте в красиви градове. Единственото, което ще остане от самоуважението ви, ще се свежда до отказа да пиете антидепресанти и приспивателни.

Никога не обичайте в красиви градове. Има опасност да си помислите, че е най-красивата любов в живота ви. Дори всъщност да знаете, че любовта не подлежи на степенуване.

Никога не обичайте в красиви градове. Човек се отучва да бъде самотен. Още по-лошо, отучва се да бъде циничен. Няма нищо по-тъжно от влюбен циник. Вярвам, мили мои влюбени циници, че в живота на всеки човек е отреден минимум от едно лято любов в красив град, а безкрайни и самотни са зимите, и най-безкрайни са точно когато си мислим, че свършват. (Не ме съдете, имам сезонна депресия.)

Върховното доказателство, че човек е роден да бъде самотен идва, когато се влюби в град. Но го разбира единствено когато е бил влюбен заедно с някой друг. Любовта към град не е нищо повече от неволни, остатъчни представи за обич към други хора и към себе си, която не може да просъществува. Градовете са просто местата, където тълпите от самотници вкупом си пожелават някой да ги накара да се престрашат да обичат отново, но всеки от тях разбира само собствената си тиха молба. Затова хората живеят в необятни градове, нищо, че те сигурно не се виждат дори и от Луната – сигурно просто чакаме да умрем с осъзнаването за великото, всемирно безмълвие.