четвъртък, 29 септември 2011 г.

Септември (още веднъж)

Главата ми бучи от разписания,
но искам да изпускам всички влакове.
Да седна на перона. Да остана.
Докато няма вече нищичко за чакане.
Очите ми от толкова семафори
болят. А във червено-есенно
разплакват се дърветата на гарата
и падат на асфалта тихи кестени.
Ръцете ми са хладни като вятъра.
Но ще ги сложа на затоплените релси
с увехнали лъчи между желязото.
А после (знам, ти всичко взел си,
но пропуснал си лъчите ми, Септември)
ще стопля с моите и чужди длани, 
и със докосването на ръцете ни
ще запечатам лятото във есента ни,
но нека да изпуснем всички влакове.
Да седнем на перона. Да останем.
Докато вече няма нужда да се чакаме,
а вечността не е по разписание.


П.П. Представях си бургаската гара
П.П.2 Само не мога да си обясня защо пак прописах в тоя жанр

вторник, 20 септември 2011 г.

Септември

по един умерено безобиден елекрошок на минута
умножен по шейсет по двайсет и четири -
колкото да поддържа мозъчната дейност,
колкото да знаеш, че си буден -
и тихото бззз като от електрическа крушка в стар асансьор
е единственият звук в главата ти, освен
собственото ти мълчание,
докато нечии опити за смях упорито не те достигат, а сълзите,
тях само ги виждаш как пълнят очите му
почти като в огледало, но
безумно безтегловно безсилие
ти пречи да целуваш всичките,
защото погледът ти е премрежен,
а после вечер заспиваш някак само наполовина,
събуждаш се само наполовина,
и така до следващия дълбок дъх -
все едно не потъваш,
а всичките малки осмокраки болки
ги измисли, докато гледаше през прозореца.

понеделник, 12 септември 2011 г.

За страха от без-раз-личие

Страх ме е, че ще стана безлична. Не - безразлична. Няма да има повече разни неща в мен, и тогава вече ще съм безразлична до безличност, защото ще ми изчезне разната сричка дори. И тогава ще съм сама, защото в мен няма да е останало нищо повече за откриване, а аз не съм достатъчно разна, за да бъда преоткривана до безкрайност, колкото и да ми се иска, колкото и отчаяно да се нуждая от преоткриване, от разкриване... от преразкриване. Защото щом веднъж си разкрит, когато вече си разсъблечен до болезнените окончания на нерви по кожата ти, не можеш да бъдеш преразкрит, защото как някой може да бъде открит отново - ако не би могъл да се скрие пак преди това? Затова толкова време ме е било страх да ме разбират, мисля.

И ако бъда разкрита напълно и стана съвсем без(раз)лична, тогава сигурно ще е толкова лесно да ме остави човек на рафта (при безполезните спомени) като прелистена книга и да не ме погледне повече. Това ще разкъса всичките разни (без)личности, които ще са ми останали. Все едно ми липсват страници. И тогава ще съм още по-безполезна. И сама. За последно този път, със сигурност. Или за последно, или завинаги. Което пак е за последно.

Сега осъзнавам колко безумно е всъщност да се надяваш, че някой е способен да те преразкрива до безкрайност, без да станеш безразличен на този някой. Но така или иначе всяка надежда е безумна, нали?

Пък и... аз успявам да го правя. Само да не ме беше толкова страх, че проклятието да си способен да преразкриваш е паднало само върху мен.

Моля те, кажи ми, че не е така. Аз обещавам (отново и винаги) да не се отрека никога. И да се надявам много безумно, също.

Моля те, кажи ми, че в мен има нещо за преразкриване. Аз обещавам да повярвам.



(Нещо средно между послепис и отговор на собствения ми въпрос/ страх:
А не е ли, тъпа селскостопанска птицо - разбирай патка - не е ли в самата любов твоето вечно преразкриване, и ако не беше, защо някой щеше да казва, че Бог е Любов?
- бел. вътрешен глас)

събота, 10 септември 2011 г.

Скапан проклет разказ

Беше четири сутринта. През ноември. Скапаният проклет ноември. И скапаната проклета нощ... сутрин... нещо. И навън валеше дъжд. Скапан и проклет беше, да. Ненавиждам дъжд в разкази, защото всички си мислят, че е скапан проклет символ, особено когато се говори за скапана проклета любов. Но си го имаше. Сега ще спра да използвам думите "скапан" и "проклет" във всяко скапано проклето изречение.

В прозореца виждах отражението на лицето си, огряно от светлината на монитора. Подразни ме, че трябва да ме огрява точно светлината на монитор и станах. Да се движиш в четири сутринта е нереално, защото нищо друго не мърда. (Освен проклетата скапана буря навън.) Сякаш въздухът се е втечнил и държи всичко на място. Но ти се движиш. Със странна, трудна за вярване лекота. Като риба между отломките на потънал кораб. Сама риба. Самотна риба. Мисля, че те са също толкова самотни, колкото мълчаливи, също като буден човек в четири сутринта. С тази разлика, че рибата може да плува, а човекът - само да чака.

И тогава дъждът се обърна на сняг, на милиони малки сякаш живи същества, от които можеш да видиш само едно око, когато то преминава през изкривената реалност на светлината от уличната лампа, точно преди да се затвори на мокрия, замръзващ асфалт.

Има плашеща красота в снега. Но, като се замисли човек, всяка красота е плашеща.

Пък и в четири сутринта всичко е плашещо.

Да спим, каза ми тогава нежният глас някъде иззад слепоочията ми (сигурно твоят, обич моя, кого иначе бих чула през въздух, вода, пространство и време), да спим вече, не виждаш ли, че всичко е наред.

Нека да спим. И без това вече сънуваме.

Лека нощ. Лека нощ. Лека нощ.

събота, 3 септември 2011 г.

Написано с другата ръка

липсваш ми. не като празнота,
не като дупка, като много
малки дупчици от много
малки иглички навсякъде
по кожата ми,
и знам, че трябва да се науча
да правя неща с лявата ръка,
защото дясната свикна да я държиш,
а на лявата има една вена, която
стига право в сърцето, нали?
трябва да се науча да правя
неща с лявото сърце, тоест
ръка имах предвид,
но всичкият ми въздух излиза
през многото
малки дупчици, защото
да дишам с пресъхнали устни е трудно.
това е само една нощ, няма
нищо страшно,
ако не поглеждаш
към тъмното с отворени очи,
но не мога да си затворя очите без тебе,
и все пак някак си сутрин
пак ги отварям,
но няма смисъл, защото
виждат само едно слънце,
а хиляди слънца не са достатъчни,
затова си ела.
с топлината ти между пръстите ми.
моля те.
аз мога да те чакам, няма нищо страшно.
това е само една нощ.

петък, 2 септември 2011 г.

И защо, по дяволите, просто не си поиграем?

Понякога имам подобни на епилептични пристъпи, които обаче са - типично за моите собствени психични отклонения - изцяло емоционални. Тези пристъпи могат да се обобщят с въпроса "И ся к'во?" Понякога това екзистенциално запитване се трансформира и в "И после к'во?" Всъщност, както веднага би разбрал всеки средностатистически психолог, взел си последния изпит в СУ с 3.52, проблемът не е във въпросите, а в отчайващата липса на съответните отговори. А ако психологът си е взел изпита с похвална четворка, може да разбере и истерията, която предизвиква търсенето на отговорите в една такава лабилна личност като пишещата това полубобщение* на така наречените проблеми на голяма част от хората между шестнайсет и двайсет и две и половина години (че и на всички останали).
Всъщност двете горни дилеми (без отговорите и с прилежащата истерия) преди няколко дни бяха решени пред очите ми много просто, ясно и, бих казала, с известно изящество, от дете на приблизително четири години, изведено на разходка в парка и очевидно недоволно. Тук ще отложа многословията, които вече сигурно са дошли до гуша на бедничкия евентуален читател, и направо ще цитирам: "Стига с тия глупости! Искам да си играя!" 
За мое съжаление няма как чрез подчертавания или курсиви да изразя точния начин, по който звучаха тези гениални думи, затова ще бъда банална и ще го опиша. Те бяха изкрещяни, дори изпищяни, с категоричност и окончателност, която само четиригодишните могат да постигнат. И веднага щом ги чух, ме хвана яд на тъжния факт, че веднъж пораснеш ли, това просто и брилянтно решение вече не го отчиташ като никакво решение.
Бих могла да се направя на дървен философ (все едно не го правя предостатъчно и по принцип) и да нарека искрения възглас на хлапето своеобразен протест срещу света, желание да се отскубнеш от оковите, в които те е поставило едно общество, от което не разбираш защо трябва да зависиш изобщо. Но няма, защото това би било пълна глупост. Такива подбуди са неприсъщи на четиригодишните. Детето просто искаше да си играе. Точка. Стига с глупостите и да започваме да си играем най-после. Толкоз.
Само че, миличко, прекрасно крещящо хлапе в парка, аз съм отвратително и ужасно пораснала и вече не ми дават да си играя.
И въпреки това е доста успокоително да прекъснеш злобното гласче, което пулсира в слепоочията ти с безкрайното си "И ся/ после к'во?" с крясък (мисловен или на глас, в зависимост от гъстотата на населението наоколо): "Стига с тия глупости! Искам да си играя!"



__________________________
* Да, мили мои преподаватели по български език и литература и обикновени педанти, знам, че "обобщение" се пише с о, но не ви ли звучи прекрасно думата "полубобщение", изглежда някак като китка пролетни цветя, не мислите ли?
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.