Чакам да ме няма.

Когато между мен и това, което съм била, има море. Моретата, чела съм, са най-непреодолимите бариери, най-огромните и най-окончателните. Не можеш да преминеш назад през морето, ако никой не те чака там. Оставаш на новия бряг и най-много да обичаш да слушаш звука от вълните.

Чакам да ме няма.

За да мога да повярвам, че животът е различен. За да видя колко повече е от това, което някога съм си представяла, че ще бъде. За да станат всички неща, които никога не са ми минавали през ум. 

Чакам да ме няма.

Тогава вече няма да имам избор - просто ще трябва да се променя. Защото тогава всичко ще бъде нов бял лист. Нови неща ще трябва да се случват. Нова ще трябва да бъда.

Чакам да ме няма.

Защото понякога всичко, което можеш да направиш, е да си тръгнеш. Или избягаш.

Чакам да ме няма. 

Представям си го толкова ясно, сякаш всеки момент ще стане, въпреки че знам, че няма да има нищо общо с това, което си представям. Някои неща дори не се опитвам да ги мисля. Те ще станат така или иначе, всичко ще се нареди така или иначе. Чувството на неизбежност е плашещо, но и някак си те освобождава от това да трябва лично да натиснеш голямото червено копче. То е вече натиснато. 

Чакам да ме няма.

Просто защото не бих могла да живея, ако не преобърна живота си. Защото този сякаш не е моят живот.

Чакам да ме няма.

Защото има специална част от мозъка само за надежда.

Чакам да ме няма, и въпреки това се надявам нещо да остане. Нещо в мен от теб и нещо в теб от мен, бих казала най-банално, ако не знаех, че това нещо така или иначе няма как да се изтрие. Всъщност искам просто да си тръгнем, без да си тръгваме. Да ни има, въпреки че ни няма. Всичко да си е същото, нищо, че се е променило. Може би всички точно това искат.

Скучна Коледа с шест послеписа

Днес няма да пиша настроения, въпреки че напоследък май съм си създала този навик. Много откъслечни мисли ми се насъбират и това, което пиша, в крайна сметка излиза неразбираемо, предполагам. Е, аз си го разбирам, което е добре. Само че сега просто ми се пише, а пък нека си бъде идиотско. Днес следобед правих бисквитки, които трябваше да бъдат във формата на динозаври, обаче... е, и кръгли са също толкова вкусни, нали? Активно се опитвам да не ми е скучно. Честно казано, не обичам Коледа особено, защото я прекарвам вкъщи и обикновено нищо интересно не се случва. Пък и религиозната символика отдавна се е оттекла от този празник и от повечето други. Не за всички, предполагам, но поне за мен. Та поради коледната скука съм се зачела за пореден път в "Силмарилион". В момента това се доближава най-много до нещо, което ме прави щастлива. Което само по себе си е малко тъжно. Имам и едно друго признание... Наскоро започнах да си водя едно от тези крайно американски неща - gratitude journal (и бързо се отказах). Общо взето, всяка вечер преди да си легна (със "Силмарилион" и плюшената крава), сядах и записвах всичко, за което съм благодарна през този ден. После отдолу пишех през ред "1. 2. 3." и измислях три причини да стана от леглото на следващата сутрин. Имаше повече вреда, отколкото полза от цялата тази история, защото сама не можех да повярвам колко ми е трудно да правя това всяка нощ, особено трите причини. Само те ми отнемаха минимум петнайсет минути, което ме караше да се чувствам по-зле, отколкото ако просто игнорирам за известно време факта, че май нямам за какво да искам да ставам сутрин, въпреки че по принцип второто се води по-нездравословно. Цялата идея така и не ми помогна да осъзная по-ясно за колко неща имам да се усмихвам и да съм благодарна - защото аз всъщност не ги пропускам. По-скоро ми напомни, че тази история с малките неща, дето те карат да се чувстваш добре въпреки колосалния shit, който представлява живота ти през останалото време, е пълна идиотщина, измислена от хора, които безрезултатно търсят лесен начин да се справят с колосалния shit. Разбира се, че се радвам на fail-бисквитките и на кутията с котките (благодаря ти, усмихвам й се всеки път като я погледна :)), но те няма да подобрят нищо, което всъщност е от значение. Те няма да ме накарат да се отърва от чувството, че нещо е сбъркано, че някъде има огромна грешка, и животът ми такъв, какъвто трябва да бъде, е подменен с този, който всъщност живея. Съзнателно или не, прекарвам горе-долу цялото си време, опитвайки се да намеря и поправя тази грешка. Само че парченцата просто отказват да се подредят и да кажат "щрак". Мисля си, че огромната промяна така или иначе ще дойде с преместването в друга страна. Затова се опитвам да си намеря краткосрочно решение, което да е поне до някаква степен ефективно. Как това се съчетава с присъщия ми фатализъм, не ме питайте.

П.П. Може да съм реагирала прекалено рязко на някои хора и някои техни действия напоследък. Нямам намерение обаче да се извинявам, защото не съм способна да нося отговорност за повече от едно, максимум две, дълбоко прецакани създания. Едното автоматично се запълва от самата мен, а за да си второто, се изисква малко повече от това да си в гадна депресия и да се нуждаеш от мен. Добрият самарянин изчезна от личността ми горе-долу по същото време като повечето останала Библия. И по-добре.

П.П.2 Чувствам се малко идиотски да пиша неща, които са толкова тип дневник, но май има някакъв минимален положителен ефект.

П.П.3 Знаеш ли какво. Няма fail-бисквитки за теб без отговори. Един отговор - една бисквитка. И то ако ми хареса. Да живеят инфантилното поведение и positive reinforcement.

П.П.4 Напоследък взимам акъл от непознати хора с vlogs из YouTube. Трябва всички да пробват това. Яко е.

П.П.5 Истина! Справедливост! Свобода! И твърдо сварено яйце!

П.П.6 Късно е, изперквам и затова произволно цитирам Тери Пратчет с революционен апломб. По този случай лека нощ.

Време

Нямам. Нямам време. Това ми се струва най-страшно и най-лошо. Затова искам само това от теб - да ми дадеш време. Аз мога да поправя всичко останало. Но времето е твое, защото сякаш само ти се движиш през него. Моля те, дай ми от твоето време, защото ако още дълго тече моето, няма да се намерим никога повече.

Далеч

Днес ме помолиха да чета на глас от "Малкия принц". И аз четох, въпреки че в момента в живота ми няма никакви цветя или лисици. Може би защото ме слушаше някой, който също е без цветя и без лисици. Сто змии съм готова да оставя да ме ухапят, за да се върна там, където е моята роза, нищо, че имам фобия от тях. Змиите, не розите. Мисля.

Мъчно ми е, защото напоследък мога да се разбирам само с хора, от които ме дели пространство или време, което е непреодолимо. И твърде много книги чета.

А ти - ти, прекрасна моя, стъклена моя, влудяваща моя, винаги разбираща моя - ти си сякаш на другия край на света, а светът е станал толкова по-огромен и тъжен. Тръгна си точно когато най-после се намерихме на една и съща страница. А може би по-добре, че те няма, защото иначе можеше и тебе да обичам и загубя. Но ми липсваш, защото знам, че щеше да можеш да ми кажеш нещо и да знаеш как да не казваш нищо. Имам нужда от теб сега. Имам нужда от някой, който да ми покаже къде сбърках. Някой, който е лежал на пода в банята и който се е събуждал с болка и студ отвътре, и който знае колко сила се изисква, за да бъдеш слаб. Някой, пред когото не изпитвам ужас и срам. Искам си те тук. Искам и двете поне веднъж да имаме в кого да се вкопчим. Защото само ти си достатъчно мъдра и неразумна, за да разбереш, и само ти умееш. Липсваш ми.

Трябва ми да говоря. Твърде много книги чета.