Нарисувай ми овца: декември 2011

сряда, 28 декември 2011 г.

Дневник

Днес купих на сестра ми играчка от розово пликче. То е едно такова лъскаво, непрозрачно и запечатано. И вътре има играчка-изненада, която впоследствие се оказа миниатюрна котка със слънчеви очила. Подобаващо грозна.

За имения си ден - който като всяка година бях забравила, че имам, защото всъщност не виждам нищо общо с името си - получих книжка с разкази, които на места съвпадаха с настроението ми в момента (не се изненадах, случва се често), затова прочетох няколко със самосъжалително удоволствие. Само че авторът понякога е тъпак. Или пише неискрени разкази? Не знам. Но са хубави.

Пих чай точно в пет следобед. Като английска пенсионерка. Не изпитах никаква тръпка от доближаването до живота на нещо толкова легендарно като английска пенсионерка.

Открих лекарство за самота. Ако щете ми вярвайте! График. Действа като обезболяващо - на съвсем същия принцип. Притъпява. Запълва ти всичкото време и не ти остава никакво да седиш и да мислиш колко ти е студено. Правиш графика и го спазваш, това е всичко. Но когато количествата неща за правене и количествата часове до съмване започнат да се изчерпват, просто се налага да минеш на приспивателни.

Интересен факт, който не знаех до днес: баба ми още е влюбена в дядо ми.

Намерих една тъмносиня чинийка с интересни шарки, която много харесвах като малка, защото ми приличаше на откъсната от нощно небе. Все едно някой е погледнал през телескоп и е изрязал кръгчето, което вижда.

Въпреки и именно поради всичко това искам да се върна при теб. Не обичам да предозирам с лекарства. И чаят май няма да стигне за цели две седмици, нито разказите.

Този град не е наш през зимата. Само ми напомня, защото е различен. Ела си ме вземи...

петък, 23 декември 2011 г.

Искам света

"Искам светът да е красив като изкуството. Да живея в света да означава да живея в изкуството. Искам всичко да бъде истинско и ясно. Не мога да имам това във век, в който хората смятат, че всичката красота е видяна, век, в който не можеш да намериш велики писатели по улиците на града си. Родена съм във века, в който Алиса вече не допира връхчетата на пръстите си до огледалото, а вероятно до някой touch screen. Но двайсетте години, свободата да твориш, защото не смяташ, че вече всичко е сътворено, надеждата да създадеш нещо велико... Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам светът да е истински голям. Да мога да тръгна да търся всичките му краища – вярвам, че светът е кълбо от парчета пъстри прежди и има много, много краища. Искам да мога да нося със себе си любов и музика навсякъде, където отивам. Но не мога да имам това във век, в който хората се прегръщат с емотикони-мечки. Родена съм във века, в който свободата е условно понятие. Шейсетте години са били свободни – тогава хората все още са можели да пътуват, да танцуват по улиците и да свирят на китара с непознати. Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам светът да е такъв, какъвто беше. Да знам, че има неща, които ще останат завинаги – непреходни и непокътнати. Искам да запазя себе си и да не се изгубя. Но аз съм родена в най-ефимерния век. Всичко ще изчезне. Всичко изчезва. Всички хора си тръгват. Всички мечти умират. И тогава се чувствам в капан – сякаш няма никога да съм свободна... А светът беше толкова мой, толкова друг само миналия декември. Тогава бях аз, а сега аз ли съм? Само в миналото бих могла да съм свободна."

"Искам света. Искам да видя Париж, любов моя! Искам да заспивам в малките часове на нощта. Искам да пия чай по четири пъти на ден. Искам да пиша и да викам! Искам да обичам. Искам да казвам „Обичам те“ всеки ден. Искам да тичам след автобусите. Искам да изпитвам тръпката да сътворявам. Искам този век. Искам той да бъде Златният век, моето време. Нашето време, в което да обичаме и да творим, докато осъзнаем, че двете неща са едно и също. Ние сме свободни."

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Опит за летене

Вчера летях. Прелетях три-четири стъпала надолу. И после съвсем в облаците. И кацнах меко даже.

Благодаря ти, че ми помагаш да летя, вместо да ми се скараш, когато се държа детински.

"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew

Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby

Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.

Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.

Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.

сряда, 28 декември 2011 г.