Слушам те колко си преливаща с всичко и съм толкова щастлива за теб, защото знаех, че нещата ще се развият така. Дори не зависи до голяма степен от какво точно се случва около тебе - ти просто си слънчева. (До ден днешен не мога да повярвам с каква лекота ме извади от нормалната ми черупка.) За тебе сякаш всичко се случва повече и по-силно, и аз знам какво е чувството - трудно е да се забрави - но при мен отдавна не е така. Не съм сигурна дали това е лошо, но имам моменти, когато се чувствам виновна към себе си и към теб, защото се държа сякаш моето тихо съществуване е правилното. Не мога да знам дали е. Ама едва ли. Ако има нещо, което съм научила в последните години, то е да не си мисля, че съм разбрала нещо. По принцип съм уверена в интровертната си същност и колко е ценна тя, но сега те слушам и се чувствам толкова малка пред тебе, която успяваш да поемеш цветовете на всичките хора около себе си и да ги разхвърляш обратно върху всичко. И това е нещо много, много трудно, а ти сякаш го правиш с такава лекота, че не го осъзнаваш. Седяхме веднъж в Чайната с един друг такъв тъмен персонаж като мене и си говорехме как е възможно да си влюбен за кратко или за дълго, за десет години или за десет минути. И аз му казах, че точно в тези десет минути съм безумно влюбена в него. И се порадвахме на десетте минути. Когато започнеш да говориш за как си ужасно щастлива и ужасно тъжна едновременно и не искаш да си тръгваш, усещам нещо много подобно към теб. За няколко минути съм влюбена в теб и в способността ти да чувстваш всичките неща. Не знам дали в момента не пресичам някакви линии, защото последните месеци са ме научили да бъда безрезервно честна, което още не съм решила колко добро личностно развитие е. (Във всеки случай ме вкарва в леко абсурдни ситуации.) Но понякога не мога да те повярвам, всеки път ме изненадва колко си ярка. Много се радвам, че обичаш новото място. При мен е много различно. Много по-тихо. Пастелно. Понякога даже имам чувството, че чакам за нещо, но не мога да разбера какво. Ама не се случват много неща. Не съм нещастна, но не преливам от щастие и вълнение. Започвам малко да приличам на този град, неоживена, подредена, с малки изблици на енергия в по-слънчеви дни. И затова съм щастлива за лятото. София е цветна като тебе. Сигурно затова я обичам толкова много. Искам да си спомня.
"Tomorrow... might become anything. But today the winter world is full of colours."
П.П. Помниш ли как си говорехме за хората, които се появяват в живота ти и имат много по-драстично и огромно влияние върху личността ти, отколкото осъзнават? За мене ти си от тези хора. Най-много.
събота, 14 юни 2014 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.