Ти си прав. Отново си прав. Напоследък толкова често си прав за мен и грешиш за себе си. Хубаво е, че не се притесняваш, че ще ме нараниш. Позволява ти да ми казваш истината. Позволява ти да ме стреснеш, когато имам нужда. Добре е, че мога да се видя през теб. Иска ми се да мога да ти върна това, надявам се, че успявам. И съм ти благодарна за безкрайното ти търпение. А знаеш ли, като ти писах това последното писмо, си мислех, че ще бъде окончателен край и оттам нататък - кой каквото успял да запомни, - но не се оказа така. Много се радвам, че не се оказа. Това сега е моят вариант на твоите неизпратени писма, защото знам, че никога не четеш тук. И по-добре...
Знаеш ли какво ми хрумна - проблемът ми не е в прилагателните, нито в страха, нито в промяната, нито в стагнацията, нито в начина на мислене дори. Проблемът ми на фундаментално ниво е същият като твоя - намирам се на кръстопът. Не съм сигурна какво искам да правя със себе си. И мисля, че ще последвам съвета, който дадох на теб, когато водихме този разговор. Засега няма да взимам решения и няма да избирам пътечки. Осъзнавам, че така някои пътечки ще се затворят, само че не чувствам, че това ще бъде лошо. На този етап не искам да позволявам на външни хора да ме насочват накъдето и да било, дори и в много малка степен. И целият този размисъл е доста егоистичен. Ама нямам желание да се опитвам да го променя.
Днес имах много хубав ден. Много навън и много слънце и много шумолене и много въжена люлка и много прегръщане и много сандвич с шунка със сладолед и много гледане през клоните и много звуци и много тичане. И не искам да взимам решения - искам просто повече такива дни. Искам хубаво лято и да отидем на Рила. Харесва ми да нямам дефиниции за нещата. И тъкмо започвам да се движа и да се радвам и да пътувам.
За хубавия си ден мисля да ти разкажа и някъде, където ще прочетеш.
Но трябваше да излея това. Дори и да не успях да използвам точните думи, защото точните думи отдавна не идват при мен. Само че днес не ми дреме как звуча и дали някой разбира правилно или погрешно.
Като си дойда в София, ще пием от чудесния чай и ще намерим стари сгради и ще ме заведеш да слушаме джаз и ще пием от всички чешмички, защото тук няма никакви чешмички. И вече е малко късно и ще трябва да стана рано и да уча по биология и имаше голяма пауза между този параграф и предния и сега е два без десет и Докторът тъкмо си намери нова спътница и аз не съм ти разказала съня си с яркозелената планета, ама той ще ти хареса много, щото е фрашкан със символизъм, а пък на изпита за литература в Софийския някакъв пич писал, че Вапцаров убил баща си с мотика, а на мен ми свършиха макароните, както и студения чай, липсваш ми и мисля да ти купя някакъв подарък, като си идвам лятото, ще ми се да можех да ти покажа Амстердам, там паветата са живи и има най-вкусния хотдог, а насред парка има една синя чайна и ние седяхме там на пейката като две невероятности и тогава мина едно малко куче, а улиците бяха криви и се навеждаха да ни погледнат, купих си една красива метална кутия и тя беше пълна с бонбони и сега в края на май може пак да отида и да го видя напролет, ако дотогава продължавам да съм смела и нерешителна, не ми се спи но може би вече спя и исках да ти напиша сериозно писмо но не се получи защото е наполовина писмо до мен самата защото всички писма до теб са писма до мен самата защото ние сме толкова същия човек че не забелязваме че понякога всички хора са като нас и казвала ли съм ти че някога си мислех как обичам е прекалено слаба дума а днес си мислех как ще е много хубаво ако изобретят една малка камера която ти стои в мозъка и можеш да мигаш и да снимаш каквото си искаш точно както го виждаш а той ми направи кафе и не знам вече и ще видим на сутринта или като цяло някоя сутрин.
събота, 17 май 2014 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.