Опитвам се да гледам на нещата от добрата им страна. Преди време някой ми каза, че имам негативен поглед върху живота (предизвиквайки мини екзистенциална криза, която продължи няколко дни). Старая се това да не е вярно, но е също толкова зле да имаш изцяло позитивна перспектива, защото противно на всички "вдъхновяващи мисли", които плуват из интернет, рано или късно се случва нещо, което няма silver lining. И успех тогава с оптимизма. Но е много трудно да виждаш живота си реалистично. Изисква да умееш редовно да си представяш, че не си себе си, че не чувстваш чувствата си и не мислиш мислите си. Още се уча на това и малко се съмнявам, че изобщо някога ще се науча напълно.
Скучно ми е. Имам много хубави неща в живота си в момента, но това не отнема скуката. Наскоро говорих с отражението си в леко по-екзистенциалното и малко нетрезво огледало и той ми каза "Сигурно си ужасно отегчена". И аз го излъгах, че се справям с отегчението, защото не исках по инерцията на това да си призная скуката да отрека хубавото. (Или може би ме беше малко срам пред него.)
Ама ми е скучно. Този град е тесен. Струва ми се, че и умовете на повечето хора, които срещам, са тесни. Знам, че не бива да ги съдя така. Знам, че може би не съм права. Но не мога да завържа приятелство, защото буквално и метафорично не говоря същия език с никого тук.
Минава ми през ум, разбира се, че не мога просто да седя и да се оплаквам колко съм отегчена. Старая се да реша проблема и опитвам нови неща. Навивам се на всичко, което ми се предложи като възможност - от това да обясня на група немкини как са свързани двете полукълба на мозъка им до да опитам кисело мляко с кетчуп (върху филия). Заговарям хората. Понякога се случват интересни разговори. Разхождам се. Имам нови очила с розово-жълти рамки. Купих си ароматизирани свещи от Икеа. Опитвам се почти успешно да правя йога. (За това последното се чувствам леко като идиот, излъган, че може да си реши проблемите, като си качи глезена зад врата - и въпреки че това е доста забавно решение на някои проблеми, ми е ясно, че няма да достигна до духовно просветление, правейки шпагат... Но поне няма да ме болят раменете от много висене пред компютъра.)
Най-лошото не е, че ми е скучно. Най-лошото е, че скуката ме кара да се чувствам тъпа. Сякаш ставам по-малко креативна, по-малко наблюдателна... по-малка.
И писането не помага особено. Защото се чувствам сякаш съм изписала няколко параграфа неоригинален, безинтересен, безсмислен текст с банални думи и тривиални проблеми. Трябва да измисля начин да се справя с това.
Защото се харесвам все по-малко.
П.П. Липсвате ми. Всички ми липсвате. Вие ме правите пъстра. Вие ме правите непрозрачна. И не ми стигат няколко реда през една-две-три седмици. Не ми стига да знам само контурите на това, което става в животите ви. Искам да ви видя и искам да ви прегърна и искам да се чувствам като човека, който съм около вас. Обичам ви.
вторник, 29 април 2014 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"~ Jack London, Smoke BellewGatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.~ F. Scott Fitzgerald, The Great GatsbyСтрахОчите ме болят от много слънце,от погледи, тютюнев дим и вино,от ветрове и облаци разкъсани,от гари, разписания и линии,които вечно гонят хоризонтас локомотиви, жици и семафорисъс пушек чер, с фенери, със кантонии все пак никъде не ни отнасят.Преследва ме скръбта неизживянана образи и мисли премълчавани,на тъжен смях в бордеите пристанищни,на виденото през стъкла и брави.Скръбта по малката къщурка селска,скръбта по тиха равнина разсеченас безумната стремителност на релсите -скръбта по всичко близко и далечно.Не искам и насън да виждам устни,изгубили цвета си и усмивката,ръце безсилни, бледи и отпуснативърху писма и пожълтели дрипи;разбити сгради, улици разкаляни,сандъци с вехтошарски принадлежностии дъжд пред магазини и пред хали,разтворил празната си сива мрежа.Не искам, вече никога не искамда бъда сам, останал само с думитеза обич, за омраза и за истина.И ако трябва - ще умра безшумно,но с любовта, с надеждите на хората,със нежността в квартирите затънтени,очите си завинаги затворилнаистина от много, много слънце.~ Иван Пейчев, 1948г.Смешната идеяТази вечер към 8 пред екрана ми хрумнаедна смешна идея, не особено умна,но безгрижна и весела, неочаквана, нова,притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,че посегнах към листа... Но в минутата точна,когато бях яхнал своя весел Пегас,на екрана започна "По света и у нас".И се заредиха войните, кланетатаи изобщо безумието, завладяло планетата,и новите вируси,и смехът на палачите,и бюджетът, разбира се,за ракетоносачите,и операциитена банкерите с пурите,и демокрациите,и диктатурите,еднакво лъжливи със различни слова...И сред всичко товатъй нелепа почувствах свойта смешна идея,че засрамих се, дето се бях радвал на нея.~ Валери Петров, 2009г.ЛюбовОгромен змей е лятото в пустинитегори задъхан въздуха до смърти слънцето гори върху къпините,къпините и нивите кипят.И аз вървя и търся те загубенав пламтящите и утринни нивя,о, мое слънце сред земята влюбено,със малката и весела глава.И сладък мед гори и пей по устните,в кръвта ми плуват хиляди звезди,аз ида и над мене се отпуснахана лятото металните гърди.Задъхвам се от зной и жажда огнена,петите ми са пламнали в пръсттаи пее и потъва, лудо погнато,сърцето ми в бездънните жита.Огромен змей е лятото в пустините,задъхана е черната земя,аз пия сок и мъка от къпинитеи търся те, и в нивите вървя.~ Никола Фурнаджиев, 1925г.