понеделник, 24 март 2014 г.

Случайна равносметка

Минало е безумно много време, но все още имам моменти, когато ми се пуши - много съм нервна, искам да се разсея, или просто е много късно и съм в това особеното състояние. В моя защита, здравият ми разум продължава да надделява (колкото повече вредни навици успея да елиминирам, толкова по-добре, нали?). Тук е един и пет през нощта и аз съм си пуснала "Do I Wanna Know" на repeat, защото защо не, и се правя, че зазубрям статистически тестове и фазите на ранното човешко развитие едновременно. Това да учиш посред нощ 11 дни преди изпитите е някакво ново ниво на студентска ексцентричност. xD (Иначе пък умирам от глад, но сме омахали всичката храна освен някакви солети - това вече си е направо класическо. Нямам и пари за нови очила... абе миткотаралежковски истории.) Не мога да реша щастлива ли съм, или не съм щастлива, понеже дефиницията на щастие много отдавна започна да ми бяга, та затова сметнах за добре просто да спра да се питам. И без това важните неща в живота ми май не показват много силна причинно-следствена връзка с това дали аз си мисля, че съм щастлива - противно на твърденията на позитивната психология (колко са ми тъпанарски часовете по терапевтика не мога да започна да описвам). Та да. Достигнах до това много зен прозрение. (Ще ми се на мене да имах зен прозрения.) В заключение, поне не пуша цигари. И ходим на дълги разходки из квартала (горкичкият ми мързелив рошляк, само го разкарвам напред-назад, за да се радвам на патиците в езерото). И пиша поне по малко (с по много странични мисли в скоби обаче). Това е добре. Браво на мен.
Публикувано от Няма коментари:

събота, 22 март 2014 г.

Ние сме абстракции, когато не сме си под ръка

"Там някъде, дето е една бездънна яма от коридори и прочие..."

Откога не бях слушала симфонии? (Стой. Спри.) Не съм слушала музика от толкова време - никаква музика, ако не броим саундтраците на разни игри. Слушам "Новият свят" и чакам (Чакай.) да дойде частта, където винаги си представям, че бурята свършва рязко и слънцето се разсипва над земята, към която отива корабът. Винаги усещам облекчение, когато я чуя, сякаш аз съм на този кораб.

Тези дни много си мисля за музика и за метеорологични условия май. Тук времето е ту слънце - ту дъжд. Аз май много се влияя от времето. Усещам пролетта да идва и й се радвам, въпреки че нямахме истинска зима.

Объркани са ми мислите и не мога да ги подредя сама. Искам да пиша, но мога само да говоря. Минава много време?


(Хаос и Deep Purple.)
Публикувано от Няма коментари:
Абонамент за: Публикации (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.