събота, 29 юни 2013 г.

Опит за произволно писане

Боли ме където са застреляли Франц Фердинанд, въпреки че знам, че да не мога да кажа колко красиви и смълчаващи са аранжиментите от дванайсет тона или защо се опитвам да превеждам глупави изречения на езици, които не знам дори малко, е недвусмислен показател за окончателен край, настъпил, отминал и записан. Това изречение е доказателство, че в главата ми е пълен хаос в момента, и обсесивно-компулсивният ми стремеж към правилни, ясни изречения не може да направи нищо по въпроса. Чувам, че Прага била много красива. С хълмове. И замък на всеки хълм. Искам и не искам да ги видя. София е красива, но само когато е твоя - ако не е твоя, може да я гледаш, гледаш, и никога да не видиш, че е красива. Пише ми се. Защо не се върна? Нямаше истинско сбогуване. (Няма истински сбогувания.) Ако човек се движи със скоростта на светлината, времето ще спре, обаче човекът ще изчезне, само че някакви частици може и да се движат по-бързо от светлината. Харесвам физиката, въпреки че не мога да я разбера истински. Мислите ми от време на време просто забиват и замръзват, като компютрите в училищната библиотека. Не ми липсва училище. С коя ли част от мозъка усещаме липса и копнеж? Трябва да проверя. Обичам сканирани мозъци. И правилно, че обичам, защото ще трябва да разглеждам много от тях. Добре е човек да обича това, което разглежда. Този път дали се върна, или от този град просто не се връщаш? Или никой не се връща? Аз ако отида, ще се върна ли? Ако не, отивам. Малко е страшно. Но така или иначе пак ще харесвам Стравински и микроизражения. Не помня кога започнах да пия кафе. Помня много първи пъти, но не и първия път, когато започнах да пия кафе. Дали ми има нещо? Не насмогвам на мислите, дори когато се препъват. А ми се пише. Пръстите ми правят туптуптуп и всяка буква има свое туп. Т-У-П. Не мога да казвам на никого. Не ми се пише наистина. Разказва ми се. Да ми се разказва и да не мога винаги е край. Сигурно ще открия много неща за себе си, когато живея сама, и ще си имам някое растение на новото място, за да има какво да поливам. Няма да се налага да подреждам, когато не искам, и сигурно ще ме обичат някакви хора, които още не познавам. Дано не се счупи някак чашата ми с овцата, защото би ми било много мъчно. Исках да кажа за книгата. Трябваше просто да си поръчам учебниците предварително. Бих искала да ми направят теста със снимките и функционалния магнитен резонанс или както се казва, когато не го превеждам дърварски от английски. Това не става дори интересно, когато се налага да изпускам мисли. Получава се на дупки като Франц Фердинанд. Първата световна война следва оттук.
Публикувано от Няма коментари:

събота, 8 юни 2013 г.

За страха

Страхът не винаги е нещо, което знаеш, че изпитваш. Понякога просто живееш с него, потискаш го, игнорираш го, преглъщаш го - без да го преодолееш. Той обгръща и задушава повечето ти пориви и вдъхновения. Приковава ги. А от време на време просто ги приспива, тих и незабелязан зад маската на разума. И тогава ти остава само той - страхът - като единствената сигурност, последната сламка. Трябва първо да го разпознаеш като страх, за да можеш да го почувстваш и да тръгнеш с уморените си ръце да го разкъсваш и смъкваш сред изригвания от прах. И чак тогава можеш да търсиш подадената ръка. Защото преди това никой не може да те спаси. И никой няма причина да иска.

Само да не беше толкова по-трудно, отколкото звучи, дори когато сам си го казваш.
Публикувано от Няма коментари:
Абонамент за: Публикации (Atom)
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.