вторник, 19 юни 2012 г.

Когато умра

1. Без некролог. Със зъби и нокти не позволявай да ми издадат некролог.
2. Прах. Не харесвам кокали. Не искам да се вижда как горя обаче, щото ще ми разваля картинката. От никого. (Освен теб. Ако искаш.)
3. Зарови го. Праха де. Ама без да е във ваза. Под дърво искам. Нямам големи предпочитания, но орех, бреза, дъб - няма да се оплача. 
4. Далеч от всякакви гробища. 
5. Камък под дървото. Симпатичен камък искам. Усмихнат. Не те знам къде ще го търсиш тоя усмихнат камък, но го искам.
6. Никакви откъснати цветя на погребението ми. Ще ми развалят картинката. Живи за посаждане може. 
7. Забрани на всички да обличат каквото и да било черно. И те ще ми развалят картинката.
8. Всеки, който поиска, може да дойде на погребението ми, ама гледай да има храна. Вкусна. Но ако поръчаш KFC, ще те преследвам като призрак.
9. Музика. Искам Wonderful World на Луис Армстронг, Let's Do It на Ела, Nature Boy на Нат Кинг Коул, Let It Be, Closing Time на Semisonic, абе схващаш идеята. Happy Song на Pomorians. 
10. Не умирай преди мен. Ако може, бъди с мен, когато умирам.

Считаме този въпрос за изяснен.

петък, 8 юни 2012 г.

Почти катурване



Какво ни пречи? Защо не можем просто да си признаваме: "Боли ме. Ето тук"? И да се сгушим, за да мине? Винаги завършва зле, винаги. Не можем да си позволим тази успокояваща слабост, колкото и да имаме нужда, защото ще се наруши някакъв безсмислен баланс и ще се катурнем. В нечии очи или в собствените си.

Най-лошата страна на самотата е, че нямаш на кого да кажеш "Самотно ми е". Гушкаш си плюшения крокодил и спиш, колкото можеш.

Има един определен вид мълчание, който е много страшен. Когато мълчиш, защото нямаш какво да кажеш, мълчиш, защото не те интересува, защото е лесно да мълчиш. И така, докато тишината пропие в стените, и тогава пускай джаз колкото си искаш, излизане няма. Аз не мога да мълча така. Не мога да живея с хора, които си мълчат така.

Но човек се научава да цени и събира всяка дума.

В момента имам толкова много думи, че се получава задръстване като на софийски светофар в шест следобед и нито една не може да излезе вече.

Затова ми се струва, че идеята с усмихването не е толкова лоша. "Smile, what's the use of crying?" Така човек не се катурва, пък и си мисли, че е силен и може би даже минава за добър.

събота, 2 юни 2012 г.

Облачно с изгледи за метеори

Снощи открих съвсем случайно, че когато спя, ставам ужасно топла - трудно е да се допре човек до мен. А всъщност ми е студено и се завивам почти през глава. Сигурно затова усещам толкова студено всичко, до което се докосна, когато се събуждам нощем. Просто кожата ми е гореща.

Сънувах кошмар със змия, която живееше вътре в един човек и си изяждаше дупки изотвътре, през които да минава. Имам фобия от змии. Може би и тя има нещо общо с това колко са студени, пък и не харесвам начина, по който се движат. Когато се събудих, беше много тъмно и топло и затова не бях изплашена. Заспивах и се будих много пъти, но нито веднъж не ми стана студено.

Някои хора умеят да спасяват от кошмари, от студ, от истерия, от самота, от страх, от всичко, което е твърде надълбоко в съзнанието ти, за да избягаш от него. Никога не го осъзнават, но го правят само с докосване и поглед. Около такива хора не се интересуваш и не се страхуваш какво ще стане после. Достатъчно е, че те дишат спокойно и монотонно и сякаш излъчват топлина и правят твърдението "Всичко ще бъде наред" да звучи много разумно и логично. Всъщност то наистина е. Но на човек му трябва някой, който да може да му го каже така, че да повярва. 

Снощи също така открих - пак съвсем случайно - че можеш да спасиш човек стъпка по стъпка. Изречение по изречение. Просто да спираш треперенето всеки път, когато видиш връхчетата на нечии пръсти да помръдват, и така да избегнеш този срив, който никога не помага, а просто кара човек да се чувства слаб и жалък. Можеш просто да го преведеш през безсмисления му страх с ръце на очите му, докато плашилото отмине. Но за това трябва да имаш доверието му. А доверието - ако си правилният човек, то се печели с първите думи, с първите звуци на гласа ти. 

Няма значение дали дълго чаканите неща се случват така, както сме си ги представяли. Всъщност нещата, дето си ги представяме, май почти никога не се случват. Но реалността е твърде истинна, за да може човек да съжалява, че не е успял да я предвиди. Тя има една особена плътност, която представите никога нямат - нито спомените. Мисля, че това е основната причина за глупостта на това опорните колони на живота ти да се намират в миналото или в бъдещето. Там те са безплътни. А в сегашната, моментна реалност може и да се срутват, но все пак действително съществуват. И това е единственият начин да се закрепиш, да не се усещаш сякаш висиш безтегловно в празното пространство. И това го открих снощи.

Ще видим какво ще стане. Може би просто всички ние не разбираме, че животът е касова американска комедия, в която ако някой не остави бакшиш на масата, Земята ще бъде ударена от метеор, а най-хубавите моменти в човешката история са бейзболни мачове.

П.П. Благодаря ти.
"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew


Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby


Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.


Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.


Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.