Нарисувай ми овца: февруари 2012

петък, 24 февруари 2012 г.

Ново начало

"Every new beginning comes from some other beginning's end."

* * *

"Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?" - А. Линдгрен

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Пролет през февруари (този път наистина?)

Снегът се топи и ми се струва, че дишам по-леко - както винаги преди да настъпи онази френетична лекота, която идва всяка пролет, усещането, че всичко започва отново на неистови изблици, толкова лесно се променя, че сякаш се плъзга неконтролируемо по покривите с резки, сепващи звуци. Снегът се топи, и на мен това ми се струва като предсказание за нервност, жизненост, непостоянност и може би щастие, за задъхване, внезапност и близост. Пролетта е време за четене на поезия, защото човек има нужда нещо да звъни в него всяка нова пролет, има нужда от думи, с които да крещи колко много иска да живее. Снегът и тежестта се топят и искам да се затичам към тази пролет, да поема дълбоко дъха й и да скачам из локвите. Цялата пролет ще бъде наша, любов моя. Новата наша пролет. Не е ли прекрасно?

вторник, 7 февруари 2012 г.

Пролет през февруари

Всичкият сняг е полепнал по клепачите ми, по косата ми, по устните и по пръстите, сякаш всичко тежи надолу с непреодолима белота, като клони, които ще се задушат под натиска, ако вали само още веднъж - ще се прекършат с рязко изпукване в студа. В студа всички звуци се чуват по-силно. Особено изпукващите.

Не мога да си спомня точно как изглежда едно дърво напролет. Не мога да си спомня колко точно високо е чистото небе. Не мога дори да си спомня какво точно се вижда през незамъглен, незаскрежен прозорец.
Не мога да си спомня какво красиво имаше в снега. Знам, че има нещо. Но спрях да го виждам, защото снегът полепва по клепачите и тежи. Тежи. Тежи.

Снегът се топи по два начина. С пролет и с галене с топли ръце в тъмното.
Няма пролет. Моля те, хайде да го разтопим всичкия.

Хайде да дишаме толкова топло, че скрежът по прозорците да започне да се стича на студени сълзи. Моля те. Искам да вярвам, че моите сълзи са топли.

Извинявай, че съм такава през зимата. Извинявай, че моля тебе за пролет. Все ми се струва, че си я сгушил някъде в шепите си или прозира през очите.
Все ми се струва, че заради теб лошото от зимата ще премине.
Февруари ще си отиде.

"I quit, Smoke, I quit," he began. "I know when I got enough. I ain't dreamin'. I'm wide awake. A system can't be, but you got one just the same. There's nothin' in the rule o' three. The almanac's clean out. The world's gone smash. There's nothin' regular an' uniform no more. The multiplication table's gone loco. Two is eight, nine is eleven, and two-times-six is eight hundred an' forty-six--an'--an' a half. Anything is everything, an' nothing's all, an' twice all is cold cream, milk-shakes, an' calico horses. You've got a system. Figgers beat the figgerin'. What ain't is, an' what isn't has to be. The sun rises in the west, the moon's a paystreak, the stars is canned corn-beef, scurvy's the blessin' of God, him that dies kicks again, rocks floats, water's gas, I ain't me, you're somebody else, an' mebbe we're twins if we ain't hashed-brown potatoes fried in verdigris. Wake me up! Somebody! Oh! Wake me up!"

~ Jack London, Smoke Bellew

Gatsby believed in the green light, the orgastic future that year by year recedes before us. It eluded us then, but that's no matter - tomorrow we will run faster, stretch out our arms farther... And one fine morning -
So we beat on, boats against the current, borne back ceaselessly into the past.

~ F. Scott Fitzgerald, The Great Gatsby

Страх

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите -
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.

~ Иван Пейчев, 1948г.

Смешната идея

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна
една смешна идея, не особено умна,
но безгрижна и весела, неочаквана, нова,
притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,
че посегнах към листа... Но в минутата точна,
когато бях яхнал своя весел Пегас,
на екрана започна "По света и у нас".
И се заредиха войните, кланетата
и изобщо безумието, завладяло планетата,
и новите вируси,
и смехът на палачите,
и бюджетът, разбира се,
за ракетоносачите,
и операциите
на банкерите с пурите,
и демокрациите,
и диктатурите,
еднакво лъжливи със различни слова...
И сред всичко това
тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,
че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

~ Валери Петров, 2009г.

Любов

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

~ Никола Фурнаджиев, 1925г.

петък, 24 февруари 2012 г.